Нанси Крес - Безсмъртни в Испания

В първия момент картината от станцията изглеждаше непроменена. Подухваше лек ветрец, който поклащаше клоните на храсталаците. Животното, което протягаше глава към сочните им, зелени листа, ненадейно ококори очи и се закашля. Едри пернати птици взеха да тупкат на земята около него. Утихна и жуженето на насекомите. След още две минути нищо не помръдваше, освен листата, полюшвани от лекия вятър.

— Орбитална станция Кагура е отворена за всички научни експедиции, желаещи да изследват наблюдавания феномен — обяви гласът на Дженифър. — Но ви предупреждавам — носете маски и изолационни костюми, ако пристигнете преди да минат указаните седемдесет и два часа. Лично аз ви съветвам да почакате до изтичането им… А сега — контейнери с подобно съдържание са разположени на различни тайни места в градовете Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго и Лос Анджелис. Незабавно спрете излитането на делегацията и не правете никакви опити да ни налагате волята си със сила. В противен случай ще бъдем принудени да ви отвърнем по начина, на който бяхте свидетели. Нека ви напомня какво е казал един велик мислител, Томас Пейн: „Ние воюваме не за да заробваме, а да освобождаваме и да осигурим възможност на честните хора да живеят…“

Керълайн Ренлейх прекъсна излъчването. В същия миг екраните на Съвета се изпълниха със сцени от вътрешността на Убежището. Хората се стичаха към градския парк, където в Паметния ден Дженифър бе произнесла своята реч. Някои бяха развълнувани, а други — разгневени. Но никой не нарушаваше реда. Тя проследи лицата от екрана, опитвайки се да прецени към кого е обърнат гнева.

Никой в Убежището, освен членовете на Съвета, не знаеше за предстоящата демонстрация на станция Кагура, нито за скритите контейнери с микроорганизми в големите градове на Земята. Не беше никак лесно да ги убеди в смисъла на подобна секретност и се наложи да им припомни случая с процеса, когато някой от техните бе изпратил на Лейша Камдън копие от разпространената сред членовете на Съвета клетва за вярност. Накрая, макар и неохотно, всички склониха.

„Трябваше да ни кажат — чу се женски глас от екрана. — Убежището не е военна база — добави друг. — Ние не сме убийци! Защо не ни поискахте съгласието?“

— Аз ще се справя с тях — рече Уил Сандалейрос. — Ще им поговоря — ако е нужно с всички.

След около десетина минути духовете започнаха да се уталожват.

Междувременно пристигнаха първите съобщения от Земята. Гласовете на водещите издаваха вълнение.

„… безпрецедентен терористичен акт от групировка със съмнителен характер и цели…“

„… нарастваща паника в градовете, където според съобщенията са заложени контейнерите със смъртоносни вируси…“

„… недооценяване на тяхната сила…“

„… при нас за коментар е професор доктор Стенли Касенбаум, специалист по генно инженерство и вирусология…“

„Дами и господа, президентът на Съединените Американски Щати!“

Същите послания идваха и от обръщението на президента:

„… към гражданите на изброените градове: не се поддавайте на излишна паника… не напускайте домовете си… оставете на правителството на Съединените щати да се грижи за вашата безопасност…“

Един въпрос така и остана без отговор. Дали от Белия дом бяха забранили излитането на совалката с делегацията?

— Държат всички вратички отворени — бе коментарът на съветник Дей. — Грешка, за която ще съжаляват по-късно.

— Те са спящи — отвърна с нескрито съжаление в гласа Алеон.

Час след излъчването на демонстрацията от станция Кагура, Белия дом изпрати пряко послание до Убежището, настоявайки незабавно да му бъдат предадени всички нелегални разработки върху новото биологично оръжие. Убежището отвърна с цитат от Патрик Хенри: „Дай ми свобода, или…“

Два часа по-късно Убежището излъчи нова емисия, в която се съобщаваше, че освен в изброените градове, контейнери с вируси има и в Далас, Ню Орлиънз и Сейнт Луис.

Паниката долу се разрастваше, придобивайки катастрофални размери. Някаква истеричка от Атланта съобщи, че намерила мъртви гълъби и положението в града стана неудържимо. Оказа се, че гълъбите яли отрова за мишки, но докато новината стигне до всички, колоните от автомобили вече наближаваха границите на щата.

Хората в Убежището постепенно се успокояваха. Някои от съветниците бяха излезли да разговарят с тълпите от най-упорити недоволни, дори се съгласиха да събират подписи срещу употребата на сила, само и само да се спечели време.