Нанси Крес - Безсмъртни в Испания

— Конгресът никога няма да гласува подобна резолюция, госпожо Шарифи. Ние не преговаряме с терористи. По-скоро ще изправим пред съда всички членове на този ваш Съвет — по обвинение в държавна измяна.

— Държавна измяна? Защо? Защото търсим справедливост от една тирания? Г-н президент, ако нямате нищо ново да предложите, по-добре да приключваме този разговор.

Гласът на президента прозвуча по-твърдо.

— Ще ви кажа още нещо. Утре сутрин изтича определеният срок да съобщите къде точно сте разположили контейнерите с биологично оръжие и ако не го сторите, Съединените щати възнамеряват да предприемат атака срещу Убежището с всички средства, с които разполагат.

— Още мога да ви заявя, че няма да го направим. Освен това ви съветвам да не хабите излишна енергия за тяхното издирване. Невъзможно е да ги откриете. Изработени са от материали, които не могат да бъдат засечени с уредите, с които разполагате. Всъщност, господин президент…

От улицата пред купола на Съвета долетя тревожния сигнал на алармената инсталация. Каси Блументал подскочи уплашено. Уил Сандалейрос се хвърли към прозореца. Някой бе нарушил периметъра на силовото поле. Каси побърза да прекъсне връзката със Земята.

На двора, точно пред входа на Съвета, се бяха струпали всички свръхове — общо двайсет и седем.

— Какво правите тук? — викна Уил Сандалейрос. — Вървете си у дома! Веднага!

— Няма — отвърна Мири. Неколцина от възрастните се спогледаха учудени. Едва сега забелязаха, че никое от децата не се тресеше в познатите им конвулсии. А Мири не заекваше вече.

— Миранда, прибирай се вкъщи! — намеси се Хермион. Мири дори не погледна майка си.

Приближи се Дженифър, за да поеме нещата в свои ръце.

— Миранда, какво правите тук? Сигурно си давате сметка, че с присъствието си заплашвате безопасността на станцията.

— Вие сте тази, която ни заплашвате — отвърна Мири и Дженифър неволно отстъпи назад, пред силата, която звучеше в гласа на момичето. Все пак успя да прикрие ужаса от зловещото предчувствие, което я бе завладяло.

— Миранда, имате две възможности. Или веднага си тръгвате, или ще накарам охраната да ви отведе. Това не е училище, а щаб и ние водим истинска война. Каквото и да имате да ни казвате, ще почака, докато Съветът се справи с кризата.

— Не, няма да почака — отвърна Мири. — Касае се тъкмо за кризата. Позволили сте си да отправите заплаха срещу правителството на Съединените щати, без да поискате съгласието на Убежището. Убедили сте членовете на Съвета, а може би сте ги принудили или подкупили…

— Махнете децата — нареди Дженифър. Униформените пазачи вече се бяха подредили зад тях. Една жена сграбчи Мири за ръкава.

— Не можете да го направите — провикна се Никос. — Искам да ви предупредя, че в наши ръце е контролът върху всички системи на Убежището. Съществуват скрити програми, до които не сте в състояние да се доберете.

— Също, както спящите не могат да открият вашите контейнери.

Жената, която дърпаше Мири за ръкава, се огледа смутено.

— Това е невъзможно! — възкликна доктор Толивери.

— Не и за нас — каза уверено Никос.

Дженифър огледа децата.

— Къде е Тери Муакамбе?

— Не е тук — рече Никос и включи микрофона на своя портативен компютър. — Тери, поеми контрол над терминала на Каси Блументал. Свържи го със системата за външна отбрана.

Чарлз Стофър, който отговаряше за тази система, подскочи като ужилен. Каси вече натискаше клавишите на своя компютър, но без никакъв видим ефект.

— Стофър? — подхвърли през рамо Дженифър, като не откъсваше поглед от децата.

— Изгубихме контрол. Люковете на ракетните инсталации се отварят… сега пък се затварят.

— Съобщете на правителството на Съединените щати — продължи Мири, — че ще унищожите контейнерите с вируси в замяна на пълен имунитет на всички жители на Убежището — без членовете на Съвета. Кажете им, че ще позволите на федералните служби да извършат инспекция на станцията. Ако не го направите, ние ще го направим…

— Не можете — подхвърли Робърт Дей.

— Можем! — отвърна троснато Алън. — И по-добре ни повярвайте.

— Та вие сте деца! — извика някой, но Дженифър не можа веднага да разпознае гласа.

Беше Хермион.

— Ние сме това, което ни направихте!

Дженифър погледна внучката си. За нея тя бе разглезено и изнежено дете, неспособно да осъзнае колко много е получило от родителите си и от обществото, сляпо за опасностите, които го дебнеха навън, нехаещо за презрението и омразата на спящите и за усилията, които тя — Дженифър Шарифи — бе полагала през целия си живот, за да постави нещата на мястото им. Не, това алчно и самовглъбено момиченце щеше да разруши всичко, за което се е борила, бъдещето, което си е представяла. И което почти бе създала, със силата на собствената си воля.