Нанси Крес - Безсмъртни в Испания

Тя се обърна към охраната.

— Отведете ги! Затворете ги и ги пазете! Но преди това ги претърсете. Вземете всичко — компютри, средства за комуникация, дори дрехите!

— Дженифър! Не можеш да го направиш — възрази Робърт Дей. — Те са деца… наши деца!

— Значи това е вашият избор? — попита Миранда.

Дженифър впи поглед в лицето й. От години не си бе позволявала да изпитва омраза. За момент беше заслепена от чувствата си, но веднага се овладя.

— Намерете Тери Муакамбе! Веднага! Приберете го и го обискирайте! И си отваряйте очите! Особено с него.

— Ти не знаеш нищо — пристъпи напред Миранда и я посочи с пръст. — Не знаеш кой е Тери, не знаеш с какво се захващаш. Мислиш си, че можеш да ни разбереш, но спящите си мислят същото за вас. Само си мислиш… Всъщност ти си една зла и хладнокръвна интригантка, ето каква си… Знаеш само едно, че неспящите са по-добри от спящите, но не искаш да признаеш, че ние, свръховете, сме по-добри от вас. А може би го признаваш дълбоко в мислите си. Затова убихте един от нас, нали? Защото не можехте да го контролирате. Само че сега ние сме способни на неща, които не можете и да си представите. Отговори ми, бабо, кои сега са просяците?

— Отведете ги — повтори Дженифър с неузнаваем глас. — Вземете им всичко… и ги съблечете. Искам да задържите и сина ми.

Рики Шарифи се усмихна.

Мири започна да се съблича. След един кратък миг на объркване последва отсечена команда на Никос — команда, която Дженифър не разбра. Нима те имаха собствен език? Другите деца я последваха. Алън Шефилд хвърли своя портативен комуникатор на полираната метална маса и звукът накара всички да се стреснат. Усмихваше се. Дори най-малките не изглеждаха уплашени.

— Казвате, че сте готови да дадете живота си за нашето общество — продължаваше да говори Мири, докато изхлузваше ризата през глава. — Но ние, свръховете, не сме част от това общество, нали? Вие убихте единствения от нас, който можеше да бъде мост между вашето и нашето общество — най-добрия и най-великодушният от нас. Убихте го, защото не отговаряше на вашите представи. Ето че сега и ние не им съответстваме. Може би защото сънуваме? Знаеше ли го, Дженифър? Просветляващ сън! Научихме го от един спящ. — Мири изрита сандалите си.

— Не мога да си възвърна контрола върху системата за връзка — извика Каси Блументал с нарастваща паника в гласа.

— Я престанете — намеси се ядосано Чарлз Стофър. — Обличайте се, деца.

— Не — поклати глава Мири. — Защото тогава ще изглеждаме като вас, нали Дженифър? А ние не сме! И никога няма да бъдем!

— Заловихме Тери Муакамбе — съобщи някой по интеркома. — Не оказва съпротива.

— Всъщност, дори твоето общество не значи нищо за теб. В противен случай щеше да се съгласиш с нашето предложение. Това би означавало да запазим Убежището с цената на твоята свобода. Просяците от Земята щяха да се съгласят да ни оставят на мира. Можеше да го направиш, но не се съгласи, защото тогава щеше изпуснеш властта над всичко и най-вече над възможността да решаваш кой да бъде член на нашето общество и кой да бъде прокуден. Но вече е късно. Ти загуби, Дженифър! Загуби в деня, когато уби Тони!

Някои от момичетата прикриваха едва напъпилите си гърди, момчетата пък бяха скръстили ръце пред гениталиите си. Гледаха мрачно, но никой не плачеше. Имаха студени, съвсем не детски лица, зад които се криеха странни и напълно неразбираеми мисли. Мири държеше гордо изправена несъразмерно голямата си глава.

Рики отиде при нея и я загърна с ризата си, и тя най-сетне — за първи път от началото на инцидента — откъсна поглед от Дженифър.

— Благодаря ти, татко — промълви Мири.

— Изглежда, някой вече е изпратил на Белия дом схемата с точните координатите на контейнерите — произнесе уморено Каси Блументал. — Заедно с упътването за безопасното им неутрализиране.

— Нито една от системите за външна защита не функционира — докладва Чарлз Стофър.

— Все още няма връзка с охраната на станцията… хората излизат на улиците…

Миранда мълчеше. Беше се облегнала на рамото на баща си и по лицето й се стичаха сълзи.

Лейша проследи репортажите за размирици в Атланта, Ню Йорк и Вашингтон — гледаше бъркотията по улиците, уплашените лица и естествено неизбежните, до болка познати плакати: „Да ги ударим!“, „Да ги изпепелим!“ — Божичко, кога най-сетне ще измислят нещо по-различно? Ами холовизията: „Какво ще получите при кръстоска на питбул и неспящ? Чифт челюсти, които никога не пускат. Ха-ха-ха.“ Същото като преди шейсет и седем години, когато започна да следва в Харвард.