Джордж Мартин - Пясъчните крале

— Ти ще го направиш, Бранд — рече ангелът.

— Да — отвърна той и гласът му внезапно стана сериозен. — Тъкмо за това, ангел мой, сме тук.

— Не.

Дума, която го преследваше непрестанно, отекваше дори в сънищата му. Той беше отхвърлил звездите и своята Мелиса.

Не можеше да намери сили да се върне на Земята. Мелиса бе изчезнала сред звездите, пратена да изпълнява своята първа задача, а мечтата все още не беше увехнала в него. Но Бранд знаеше, че няма да получи друга възможност. Имаше предостатъчно кандидати за сливане с тъмните, а той се бе провалил на най-важния изпит.

Известно време работи на станция Чанглин, след това се прехвърли на транспортен шлеп между Тритон и Джунглата, където се научи да управлява кораб. За две години спести значителна сума. Взе назаем останалото, преустрои един изоставен кораб в Джунглата и стана ловец.

Още тогава имаше ясен план. Службата нямаше да му даде втори шанс, но той смяташе да си го осигури сам. Щеше да кръстосва, докато не открие тъмен, после щеше да го плени. След това щеше да излезе навън и да се слее с него. А после щеше да намери Мелиса. Бранд, бърз приятел. И звездите щяха да му принадлежат.

Добрият ловец може да се издържа с четири улова на година. При шест вече е богат. Бранд все още не беше добър ловец и имаше месеци на безплодни самотни търсения. Мракът се озаряваше единствено от рояците на светулките и от неугасващото видение на Мелиса.

През първите дни тя идваше понякога при него — когато не беше сред звездите. Случваше се, докато дебнеше невидимата плячка, скенерите изведнъж да премигнат в червено и тя да се появи отвън, усмихваше му се от централния екран. Той отваряше шлюза и я пускаше вътре.

Но дори през най-хубавите дни след онази случка вече не беше същото. Тя не можеше нито да пие, нито да се храни с него. Не беше нужно, сега вече тя беше бърз приятел, хранеше се със звезден прах, светулки и отломъци: превръщаше ги в енергия, както правеха тъмните.

Можеше да обитава среда с атмосфера, да говори и да прави всичко, но това не й харесваше. Беше й неприятно. Корабът бе твърде тесен и се налагаше непрестанно да внимава с аурата си, да се сдържа да не усвоява молекулите на въздуха, които я притискаха от всички страни.

Първия път, когато дойде на станция Чанглин, Бранд притегли гъвкавото й тяло и я целуна страстно. Тя не оказа съпротива. Но плътта й беше студена, а езикът й — като ледено острие, когато докосна неговия. По-късно, все още неизгубил надежда, той направи опит да се люби с нея. И се провали.

Скоро и двамата се отказаха. Когато следващия път дойде на кораба по време на лов, той само стисна тъничката й ръка и й заговори.

— Толкова по-добре, Бранд — каза му тя в онези ранни дни. — Аз също бих искала да се любя с теб, най-вече заради теб самия. Но сега съм променена, Бранд. Трябва да ме разбереш. Сексът е като храната. Нещо присъщо на хората. Вече не ме интересува. Ще видиш, когато сам се слееш. Но не се безпокой. Има и други неща на този свят, които си заслужават. Като звездите, моя любов. Трябва да видиш звездите. Аз летя между тях и… о, Бранд, това е нещо невероятно! Как бих могла да ти го опиша? Трябва да го почувстваш. Когато летя, когато преминавам напряко, всичко се променя. Космосът вече не е черен, той е море от цветове, което се вихри около мен, залива ме и аз плувам право през него. А усещането! То е като… като оргазъм, Бранд, само дето продължава и продължава и цялото ти тяло пее и го чувства, не само една малка част от него. Ти си жив ! Има и други неща там, за които знаят само бързите приятели. Това, което казваме на хората, е само частица — частицата, която могат да разберат. Но има още толкова много. Там се носи музика, Бранд, само дето не е музика. И понякога можеш да чуеш как нещо те вика, от много далече, от звездите в ядрото. Мисля, че този зов се усилва колкото повече летиш. Адамс, първият бърз приятел, е отишъл там. Ето защо понякога и други от нас изчезват. Казват, че след време започва да ти омръзва да си куриер на хората. И тогава бързите приятели си тръгват — към звездите в ядрото. О, Бранд, как ми се иска да дойдеш с мен. Ще е точно както си мечтаехме. Побързай, любов моя, улови своя тъмен и ела при мен.

И Бранд, завладян от странни трепети, само кимаше и обещаваше, че ще го направи.

И накрая го направи. Страхът го изпълни за втори път. Бранд наблюдаваше скенерите, докато крещяха за приближаващия се тъмен. Пет пъти протяга пръст към копчето, с което се сваляха щитовете. И пет пъти го отдръпва. Не можеше да се отърси от видението на Канада и въртящите се безпомощно крака. И от мисълта за Хадес IV.