Джордж Мартин - Пясъчните крале

Внезапна, светкавична, бърза смърт. Блясък и нищо повече. Осъзнаваше го, но съзнанието му бе променило малко този спомен. В представите му той бе малко по-продължителен, първо скафандърът й се подпалва, после дрехите й пламтят с ярки отблясъци и накрая засиява и кристалът. Тя е гола, гърчи се в огъня, носи се към звездите. Но вече не диша.

Ала въпреки това е жива.

Симбионт между човек и тъмен, същество от материя и енергия, извънземно, чанглин, преродено създание с ум на човек и бързина на тъмен. Което вече не беше Мелиса.

Бърз приятел.

В спомените си той нямаше търпение да се присъедини към нея. Тя му се усмихваше подканящо. Друг тъмен чакаше него. Бранд бе готов да се слее. А после, заедно, той и Мелиса щяха да побегнат, по-бързи от звездолетите, по-бързи от светлината, надалече. Галактиката щеше да им принадлежи. Може би дори вселената.

Но служителят протегна ръка и нареди:

— Тя е втора.

Пълничката Канада отскочи от повърхността, без да се поколебае и за миг. Знаеше какви са рисковете, но и тя, като тях, беше мечтател. Заедно бяха преминавали тестовете, заедно бяха пътували и Бранд познаваше добре безграничния й оптимизъм.

Тя се понесе към Мелиса и протегна ръка. Предавателят й беше включен. Бранд помнеше добре гласа й.

— Ей — извика Канада. — Моят е бавен. Представяте ли си, истински бавен тъмен! — Засмя се. — Ехей, малък черньо, къде си? Ела при мама. Ела да се слеем, мъничък…

После оглушителен писък, прекъснат още преди да е започнал.

И Канада избухна.

В началото, естествено, беше само блясъкът. Бяха я отхвърлили. Три четвърти от всички кандидати за сливане биваха отхвърляни. Вместо това ги изяждаха. Само че този път тъмният не я бе обвил напълно. Ако го беше направил, нямаше да остане нищо от нея след първоначалното превръщане.

Но този тъмен само я бе разрязал през кръста. Краката й продължаваха да се въртят в налудничав танц след експлозията и разхерметизирането. Кръвта й бе замръзнала в миг.

И всичко това за не повече от секунда. Сетне ново изригване и пустота. Само Мелиса, но с помръкнала усмивка, очакваща.

— Жалко — каза служителят. — Тя даваше големи надежди на тестовете. Ти си следващият.

Бранд гледаше Мелиса и звездите зад нея. На вместо тях пред очите му беше Канада.

— Не — промълви той. За първи път в него се надигна страх.

По-късно, когато се върнаха на станцията, започна да повръща. Заспа, а като се събуди, целият трепереше.

Бранд остави Роби с тъмния и потърси успокоение в своя ангел. Тя го очакваше, както винаги усмихната и жадуваща за компанията му, жената-дете с меки криле. Когато той влезе, си играеше в хамака и си тананикаше. Щом го зърна, литна към него.

Той я целуна страстно, тя обви криле около него и двамата се запремятаха засмени из каютата. В прегръдката й всичките му страхове изчезваха. Тя го караше да се чувства силен, уверен, готов да завладява. Тя го обожаваше и беше страстна — много по-страстна от Мелиса.

Подобно на бързите приятели и тя бе създание от космоса. Крилете й никога нямаше да могат да функционират в гравитация и тя щеше да издъхне до месец. Дори в безтегловност ангелите не живееха дълго. Беше му третата, изработена от биоинженерите в Джунглата, които знаеха колко е готов да плати един ловец за добра компания. Но това нямаше значение. Те бяха клонинги, всичките еднакви повече от близнаци в своята деликатна, страстна, ангелска опростеност.

Смъртта не бе заплаха за тяхната любов. Нито разприте и разделите. Когато се отпускаше в обятията й, Бранд знаеше, че винаги ще е негова.

По-късно двамата останаха да лежат голи в хамака. Ангелът го гъделичкаше зад ухото и се кискаше, галеше го с нежните си ръце и с крилете.

— Какво мислиш, Бранд?

— Нищо, ангел мой. Не се тревожи.

— О, Бранд! — Тя изглеждаше обидена.

Той не можа да сдържи усмивката си.

— Добре де. Мислех си, че все още сме живи, което означава, че Роби не е закачила онзи тъмен.

Ангелът потрепери и го прегърна.

— Ооо! Бранд, плашиш ме. Не говори за смърт.

Той си играеше с къдриците й, все така усмихнат.

— Казах ти да не се безпокоиш. Няма да те оставя да умреш, ангел мой. Нали ти обещах да ти покажа бърз приятел, помниш ли? И звездите също. Днес отиваме при звездите, също като бързите приятели.

Тя се изкиска, отново изпълнена с щастие. Не беше трудно да я зарадваш.

— Разкажи ми за бързите приятели.

— Вече ти разказвах.

— Зная. Но обичам да те слушам, Бранд. В разказите ти те са толкова красиви!