Джордж Мартин - Пясъчните крале

Вървя цял ден сам през гората. Краката ми са леденостудени, но не им обръщам внимание. В едната си ръка държа автомата на „Маневри“, в другата конкомския. Трупам изтребителни точки. Ако набера достатъчно, идната седмица може да ме направят сержант.

На стената отвън висяха дженшийски деца, редица дребни фигури със сивкава козина, увиснали неподвижно на дългите въжета. По-големите очевидно бяха убити, преди да бъдат обесени — тук се поклащаше обезглавен мъжки, завързан за краката, там — обгореният труп на женска. Но повечето, тъмнокозинестите младенци с големите златисти очи — повечето просто бяха обесени. По здрач, когато откъм назъбените хълмове излезе вятър, телата на по-слабите деца се залюляха на въжетата и се заудряха в градските стени, сякаш бяха живи и тропаха да ги пуснат вътре.

Пазачите по стените не обръщаха внимание на ударите — обикаляха неуморно горе, а ръждясалите врати оставаха залостени.

— Вярваш ли в злото? — обърна се Арик неКрол към Джанис Ритър, докато се спускаха от близкия хълм към града на Стоманените ангели. Гняв се четеше във всяка линия на плоското му жълтеникавокафяво лице. Тъкмо пресичаха руините на разрушената дженшийска пирамида.

— В злото? — повтори Ритър замислено. Не откъсваше очи от скалата от червеникав камък под тях, на чийто фон ярко се открояваха детските тела. Слънцето — този червеникав глобус, който Стоманените ангели наричаха Сърцето на Баккалон — клонеше към хоризонта и долината под тях сякаш плуваше в кървава мъгла.

— В злото — повтори търговецът неКрол. Беше нисък и дундест, с определено монголоидни черти, ако се изключеше яркочервената коса, която се спускаше отзад почти до кръста. — Това е религиозна концепция, а аз не съм вярващ. Много отдавна, когато бях дете на ай-Емерел, реших, че няма добро или зло, само различни начини на мислене. — Наведе се, зарови ръка в прахоляка и извади продълговато нащърбено парче. Изправи се и го подаде на Ритър. — Но Стоманените ангели ме накараха отново да повярвам в злото.

Тя мълчаливо взе парчето и го завъртя в ръка. Бе много по-висока от неКрол и по-слаба от него — кокалеста жена с конско лице, къса черна коса и безизразни очи. Нашареният с петна от пот комбинезон й висеше като на закачалка.

— Интересно — подхвърли тя, след като огледа внимателно парчето. Беше твърдо и гладко като стъкло, здраво, с червеникав оттенък, но иначе почти черно на цвят. — Пластмаса? — попита и го хвърли обратно в прахта.

НеКрол сви рамене.

— И аз това си помислих, макар, разбира се, да е невъзможно. Дженшите работят с кост и дърво и само понякога с метал, но от пластмасата ги делят още много векове.

— Или вече много векове — подхвърли Ритър. — Нали каза, че тези ритуални пирамиди са разпръснати навсякъде из гората?

— Поне докъдето съм ходил. Ангелите разрушиха всички в близост до тази долина, за да прогонят дженшите. И когато започнат да се разселват, което неминуемо ще стане, ще разрушат и други.

Ритър кимна, погледна отново към долината и в този момент последното снопче от Сърцето на Баккалон се скри зад западния хоризонт и градските светлини започнаха да светват. Дженшийските деца се поклащаха сред кръгове бледосиньо сияние и точно над градските порти се виждаха да работят две зловещи фигури. Малко след това те спуснаха нещо отвън, размота се въже и поредната дребна тъмна сянка подскочи и се запремята пред стената.

— Защо? — попита със спокоен глас Ритър, без да откъсва поглед от сянката на стената.

НеКрол бе най-малкото спокоен.

— Дженшите се опитаха да защитят една от пирамидите си. Копия, ножове и камъни срещу Стоманените ангели с техните лазери, бластери и звукови оръжия. Но ги изненадали и убили човек. Прокторът заяви, че това няма да се повтори. — Той се изплю в прахта. — Злото. Ето че се стовари върху най-малките.

— Интересно — промърмори Ритър.

— Можеш ли да направиш нещо? — попита възбудено неКрол. — Имаш кораб, екипаж. Джанис, дженшите се нуждаят от защита. Те са безпомощни срещу Ангелите.

— Екипажът ми е от четирима — отвърна Ритър. — Имаме няколко ловни лазерни пушки. — С това отговорът й се изчерпа.

НеКрол я гледаше безпомощно.