Дейвид Брин: Пощальонът

Разрови с лъка останките, търсейки нещо оцеляло.

„Не мога да повярвам. Взели са ми дневника! Онова недоносче Септийн явно търси да се занимава с нещо през зимата и да се смее на перипетиите и глупостта ми, докато пумите и лешоядите огризват месото от костите ми.“

Естествено, беше изчезнала цялата храна: пастърмата; торбата със зърно, която получи от жителите на малко село в Айдахо срещу няколко песни и истории; няколкото десертни блокчета, които намери в механичните вътрешности на ограбен автомат.

„За десертните блокчета е ясно — помисли си Гордън, докато изравяше от праха счупената си четка за зъби. Но защо, по дяволите, им е трябвало да правят това?“

В края на Тригодишната зима докато остатъците от неговия взвод все още се мъчеха да охраняват соевия силоз в Уейн, щата Минесота от името на правителство, за което от месеци насам никой не беше и чувал, петима от другарите му умряха от страшни инфекции. Това бе жалка, лишена от героизъм смърт. Никой не беше сигурен дали причината за нея бяха дървениците или студът, гладът и почти пълната липса на елементарна хигиена. Гордън знаеше само, че страхът да не му изгният зъбите се бе превърнал в негова лична фобия.

„Копелета!“ — изруга наум той и запрати четката настрани.

Изрита за последен път купчината безполезен боклук. Тук нямаше нищо, което да го накара да промени решението си.

„Бавиш се, Гордън. Давай. Направи го.“

Той тръгна с леко накуцване. Но не след дълго се движеше по пътеката толкова бързо и безшумно, колкото можеше, наваксвайки време през изсъхналата гора.

Якият водач на бандитите се бе заканил да го изяде, ако отново го срещне. Канибализмът отначало се срещаше често и тези планинци можеха да са се привързали към вкуса на „дългото свинско“. Въпреки всичко трябваше да ги убеди, че е по-добре да се съобразяват с човек, който няма какво да губи.

След около осемстотин метра вече ги различаваше — двойка следи леки обувки от еленова кожа и три чифта подметки от довоенни обувки. Движеха се бавно и нехайно и за Гордън нямаше да има никакъв проблем да ги настигне.

Това обаче не влизаше в плана му. Той се опита да си спомни сутрешното катерене по същата тази пътека.

„Пътеката тръгва на север и се спуска покрай източния склон, след това отново завива на юг и на изток към пустинната долина долу. Ами ако успея да мина над нея? Така ще мога да ги пресрещна още по светло… докато те още тържествуват и не очакват нищо. Стига да има пряк път…“

Пътеката плавно се спускаше на североизток към удължаващите се сенки, в посока на пустинните райони на източен Орегон и Айдахо. Явно вчера или днес сутринта Гордън бе минал под постовете на бандитите и те го бяха проследили до мястото му на лагеруване. Леговището им също трябваше да е някъде в района.

Въпреки накуцването, той се движеше тихо и бързо — единственото предимство на мокасините пред ботушите. Скоро дочу неясни звуци напред и надолу.

Нападателите му. Мъжете се смееха и шегуваха помежду си. Мъчително бе да слуша това.

Не беше кой знае колко странно, че му се присмиваха. Жестокостта бе неразривна част от ежедневието и макар да не можеше да се примири с нея, Гордън отлично съзнаваше, че е просто отживелица от двайсети век в днешния варварски свят.

Но тези звуци му напомняха за друг смях, за грубите закачки на хора, които заедно преживяват някаква опасност.

„Дрю Симс — луничавия студент по медицина с небрежна усмивка и страшен противник на шах и покер. Холнистите го хванаха, когато прегазиха Уейн и изгориха силоза…

Малкия Кайлър — на два пъти ми спаси живота и единственото нещо, което искаше, докато умираше, бе да му чета разкази…“

Освен тях си спомни за лейтенант Ван — техният взводен командир, наполовина виетнамец. Едва когато вече беше твърде късно, Гордън разбра, че лейтенантът отделя от собствения си порцион в полза на хората си. Преди да умре помоли да го погребат увит в американското знаме. Изпълниха желанието му.

Вече твърде много години Гордън беше сам. Компанията на такива хора му липсваше не по-малко от липсата на жени.

Като държеше под око храстите от лявата си страна, той попадна на нещо, което приличаше на пътека, водеща на север към планината — вероятно пряк път. Сухите клонки запращяха под краката му. Гордън си помисли, че мястото е идеално за засада — малко над сипея, откъдето един добър стрелец можеше да държи всичко под себе си на мушка.

„Само пръв да се добера дотам…“