Дейвид Брин: Пощальонът

Обзе го гняв, особено към подигравателното съчувствие на Септийн. През годините след Колапса често бе срещал тази комбинация от жестокост и цивилизовани маниери при някога образовани хора. Според него те заслужаваха далеч по-голямо презрение от други, които просто се бяха превърнали в диваци.

— Вижте какво — изкрещя той. — Нямате нужда от проклетите ботуши! Нито от якето, да не говорим за четката ми за зъби или за бележника. Този район е чист, за какво ви е тогава гайгеровият ми брояч? Не съм толкова тъп, че да се надявам да си взема обратно пушката, но без някои от другите неща ще умра, дявол да ви вземе!

Ехото от ругатнята сякаш се изля надолу по хълма и остави след себе си мъртва тишина. След това храстите зашумоляха и големият бандит се изправи. Презрително се изплю нагоре към склона и щракна с пръсти към другите.

— Вече е ясно, че няма оръжие — каза им той. Смръщи вежди и се обърна към мястото, където предполагаше, че е Гордън. — Бягай, зайче. Бягай или ще те одерем и ще те сготвим за вечеря! — Той размаха пушката към Гордън, обърна се и небрежно пое по пътеката. Останалите го последваха, като се заливаха в смях.

Роджър Септийн се обърна към хълма, иронично се усмихна, сви рамене, нарами своята част от плячката и последва останалите. Те изчезнаха зад завоя на тясната пътека в гората, но в продължение на няколко минути след това Гордън чуваше отдалечаващо се весело свирукане с уста.

„Кретен!“ Колкото и малки да бяха шансовете му, той окончателно ги бе провалил, като призова към здрав разум и човечност. В епоха, през която властваше принципът „око за око, зъб за зъб“, никой не постъпваше така, освен от безсилие. Неувереността на бандитите се бе изпарила в мига, в който така глупаво ги призова към честна игра.

Естествено, можеше да стреля, за да докаже, че не е напълно безпомощен, но така щеше да пропилее безценен куршум. Това щеше да ги накара отново да го вземат на сериозно…

„Тогава защо не го направих? Толкова ли се бях уплашил?“

„Сигурно — призна той. — Най-вероятно тази нощ ще умра на открито. Но дотогава има още няколко часа — достатъчно, че тази заплаха да остане абстрактна, не толкова страшна и непосредствена, колкото петима безмилостни въоръжени мъже.“

Той удари с юмрук по дланта си.

„Стига, Гордън. Ще имаш възможност да се подлагаш на психоанализа довечера, докато умираш от студ. Стигна дотук, защото си пълен глупак и вероятно това ще е краят ти.“

Тромаво се изправи и предпазливо заслиза надолу по склона. Макар и да не беше напълно готов да го признае, постепенно започна да се убеждава, че има само едно решение, само една несигурна възможност да се измъкне от това положение.

Щом се измъкна от гъсталака, Гордън закуцука към потока да измие лицето си и по-сериозните рани. Там отметна подгизналите от пот кестеняви кичури от челото си. Драскотините силно го боляха, но не изглеждаха достатъчно опасни, за да го накарат да използва скъпоценната тубичка с йод от джоба на колана си.

Напълни манерката и се замисли.

Освен пистолета, разкъсаните дрехи, джобното ножче и компаса, имаше и миниатюрен комплект риболовни принадлежности, който можеше да се окаже полезен, ако успееше да прекоси планината и да се добере до приличен водоем.

И, разбира се, още десет патрона за револвера — малки, благословени останки от индустриалната цивилизация.

В началото, по време на бунтовете и големия глад, като че ли единственото неизчерпаемо нещо бяха мунициите. Ако в края на века Америка се бе запасявала и разпределяла храната дори само наполовина толкова успешно, колкото гражданите й бяха трупали планини от патрони…

Острите камъни измъчваха наранения му ляв крак, докато бързаше към предишния си лагер. Очевидно тези полуразпаднали се мокасини нямаше да го отведат много надалеч. Дрехите му щяха да имат същия ефект върху ледените есенни нощи в планината, какъвто имаха молбите му към коравите сърца на бандитите.

Малката полянка, на която се бе установил само преди около час, сега беше безлюдна, но опустошенията, които откри тук, надминаха и най-лошите му очаквания.

Палатката му представляваше куп найлонови парцали, а от спалния чувал бе останала само перушина. Непокътнат бе единствено тънкият лък, който беше започнал да дяла от отрязана фиданка, както и тетивите от еленски черва.

„Сигурно са го взели за бастун“, помисли си Гордън. Шестнайсет години след опожаряването на последния завод бандитите напълно бяха пренебрегнали потенциалната стойност на лъка и тетивата в момент, в който мунициите най-после бяха на привършване.