Гордън Диксън: Последната енциклопедия

Уолтър млъкна, защото от люляковите храсти зад Малачи излезе слаб, бледолик младеж с тъмен делови костюм и вакуумен пистолет с дълго, тясно и защитено с намотка дуло. Миг по-късно към него се присъедини и втори въоръжен човек. Уолтър се обърна и видя още двама да се появяват от храстите откъм неговия край на терасата. Четири пистолета държаха под обстрел двамата стари мъже.

— „… тъй нежно я изтръгна, че и едничък дъгоцветен ярък лъч по нейните криле не се засенчи…“ — Нечий дълбок вибриращ глас довърши цитата и един много висок мъж с тъмна коса и слабо, тясно лице, хванал книгата, която Уолтър току-що бе цитирал, с мушнат между страниците дълъг пръст, излезе от същия онзи френски прозорец, от който преди няколко минути беше излязъл Уолтър.

— Но не виждате ли — продължи той, обръщайки се към Уолтър, — как всичко се хлъзва надолу и след този пръв изблик на сила, който вие ей сега цитирахте, става просто хубавичко и засукано? Виж, ако вместо това бяхте избрали песента на Блондин Менестрела от същата тая поема…

Гласът му изведнъж придоби сила и богатство и той почти изпя цитираните строфи по маниера на църковното пеене на средновековните монаси.

— … тогава щях да бъда принуден да се съглася с теб.

Уолтър сведе глава с идеята за нещо малко повече от чиста учтивост, обаче в гърдите си усещаше предателско вълнение. Великолепният глас, високата изправена фигура пред него, се домогваха до чувствата на Уолтър, възпитавани в един цял живот от тънкости, които изискваха от него онова одобрение, което би изпитал към един Страдивариус в ръцете на някой голям цигулар.

Против волята си, Уолтър изпита прилива на желанието — разбира се, беше немислимо да му се подчини — да отдаде признание на високия мъж, сякаш той беше господар или крал.

— Мисля, че не ви познаваме — бавно каза Уолтър.

— Казвам се Аренс. Блейс Аренс — каза високият мъж. — И няма защо да се безпокоите. Никой няма да пострада. Просто ние бихме искали да използваме вашето имение за една кратка среща, утре или може би вдругиден.

Той се усмихна на Уолтър. Силата на характерния му глас се оцветяваше от слаб акцент, който звучеше донякъде като архаичен английски. С нищо неотличаващите се черти на лицето му се сливаха и се оформяха от специфичните линии около устата и очите в нещо, което придаваше усещане за представителност. Тези линии смекчаваха правия нос, тънките устни, широкото и високо чело и блестящите кафяви очи в израз на насмешлива доброта.

Под такова лице островатите и необикновени широки рамене, които биха изглеждали непропорционални при по-нисък мъж, изглеждаха съвсем нормални при необичайната височина на неговото изправено и стройно тяло. Сега това тяло стоеше отпуснато, но несъзнателно балансирано, подобно на тялото на прозяваща се пантера, а бледоликите млади убийци до него, го зяпаха с боготворящия взор на кучета.

— Ние? — запита Уолтър.

— О, ние сме нещо като клуб. Да ви кажа истината, по-добре ще е изобщо да не се безпокоите за това. — Аренс продължи да се усмихва на Уолтър, като погледна към езерото и оная част от залесения му бряг, която можеше да се види от терасата. — Тук би трябвало да има още двама, нали? — каза той, като пак се обърна към Уолтър. — Още един преподавател на вашата възраст и вашият ученик, момче на име Хал Мейн? Къде може да са те сега?

Уолтър поклати глава, преструвайки се, че не знае. Очите на Аренс се насочиха към Малачи, който посрещна погледа му с безразличието на каменен лъв.

— Добре, ние ще ги намерим — каза безгрижно Аренс и пак се обърна към Уолтър. — Виждате ли, бих искал да се запозная с това момче. Той сега трябва да е… на колко…? На шестнайсет?

Уолтър кимна.

— Четиринайсет години, откакто са го намерили… — Гласът на Аренс беше откровено умислен. — Трябва да притежава някои необичайни качества. Ще трябва да ги е имал, за да е останал жив — момче, което едва се е научило да ходи — само на повреден космически кораб, дето кой знае колко дълго се е носил из Вселената. Кои са били родителите му — това изобщо успяха ли да открият?

— Не — каза Уолтър. — В бордовия дневник било записано само името на момчето.

— Забележително момче… — каза пак Аренс и обиколи с поглед езерото и околностите му. — Казвате, че сте сигурен, че не знаете къде е той сега?

— Не — отговори Уолтър.