Ант Скаландис - Свят на смъртта 4

Вратата пред нея сама се отвори и приветливо я посрещна дълъг коридор с мека светлина и златистоовални табелки върху пепеляво сиви врати: „Лаборатория №11“, „Лаборатория №12“ и така нататък до неизвестно кой номер. Пред двадесетата поред врата с неочакван надпис „Специална лаборатория“ Мета неволно спря. Трябваше в края на краищата да надникне все някъде! Търсеше хора, а коридорът продължаваше да е пуст. Освен това нито един от надписите не предупреждаваше, че е забранено за външни хора.

За благоприличие чукна с кокалчетата на пръстите си няколко пъти и отвори вратата.

Колби, епруветки, разноцветни стъкленици, идеална чистота върху белите пластмасови маси — тук явно работеха химици. Наистина засега в огромното помещение се забелязваше само един учен — висок, широкоплещест млад човек с приятна външност. Той й се усмихна, стана и наперено се разкърши, при което шевовете на белия му халат изпукаха. И Мета му се усмихна в отговор — винаги бе харесвала силните мъже.

— Влизайте — каза той. — И сядайте.

Не й се сядаше. Защо? Преди всичко искаше да научи къде се намира и с кого си има работа. Мета се приближи още малко и попита объркана:

— Извинете, вие… тоест, къде съм попаднала?

— Не се вълнувайте — почти пропя младият човек, като се усмихна още по-очарователно. — Вие сте в моята лаборатория. Всичко ще бъде наред.

— На мен и така ми е наред — вече малко агресивно уточни Мета. — Аз просто…

— Не — меко я прекъсна красавецът в бяло. — Аз виждам, че нещо ви безпокои. Но вие не се вълнувайте. Сядайте.

Той се доближи до Мета почти плътно и, като едва допираше длани, сложи ръце върху раменете й. На друг тя не би разрешила подобно нещо, но този химик притежаваше удивителна способност да успокоява. „Може би въобще не е химик, а лекар?“ — мярна се в главата на Мета.

— Успокойте се — повтори още веднъж химикът-лекар. — С вас нещо не е наред. Но вие много ми харесвате. Аз ви желая!

Преходът беше толкова неочакван, че даже пирянската реакция не помогна на Мета. Т.е. помогна й — тя успя да счупи едната ръка на „химика“ едва след като пръстите му, мигновено станали железни, се впиха в плещите й и скъсаха скафандъра заедно с бельото под него. А докато счупената му ръка висеше под абсолютно невъзможен ъгъл, другата продължаваше да я стиска все така силно. Мета не успя дори да се учуди, тя просто трябваше да го удари по лицето.

Странно беше това лице. Юмрукът й пропадна в него, като оплеска всичко наоколо със зеленикаво желеобразно вещество.

Дори привикналата на всичко пирянка в този момент усети пристъп на гадене. Но желязната хватка най-сетне отслабна и младежът, по-точно това, което остана от него, рухна на пода.

„Андроид“ — досети се Мета и тъй като не бе общувала отблизо с кой знае колко андроиди, бе доста шокирана от станалото, та предпочете да изскочи в коридора и да се втурне към първата отворена врата.

Тя се оказа врата на оръжеен склад. Нямаше време да разсъждава върху смисъла на подобна случайност. Бързо си намери нов скафандър с висша защита и половин дузина различни пистолети за всякакви ситуации. Любимата й пирянска конструкция липсваше, но пак не беше лошо. Преди да излезе в коридора, Мета си помисли, че това може да е капан и бързо намери резервен изход от помещението.

Но точно там я чакаше засада. Е, какво пък? Та те още не знаеха с кого си имат работа! Живи, т.е. функциониращи врагове Мета не оставяше след себе си. Докато си пробиваше път през лабиринта от преходи и зали, тя по-скоро интуитивно, отколкото логически, се опитваше да се движи все напред и надясно. Почти на всеки завой я пресрещаха роботи. Някои бяха въоръжени и откриваха огън, обаче едва когато вече бяха улучени, така че куршумите им не стигаха целта си. Мета се носеше към свободата си като куче, доловило миризма и водена от някакво шесто чувство. Което също си беше кучешка черта. А миризма наистина имаше — в стерилно неутралния въздух все по-отчетливо се усещаше наличие на озон, морски пари с тънък привкус на йод и едва доловим през лютивия дим от изстрелите аромат на свежа зеленина. Тя беше на верен път и сразяваше наляво и надясно андроидите, така че наоколо хвърчаха само зелени пръски. Боят в тесни коридори, стълби и асансьори не беше новост за Мета, а интуицията й, както винаги, не я излъга. Стигна до изхода. Не съвсем навън, но още по-добре — излезе в голям хангар, където стояха два еднакви космически катера.

— И какво мислиш за всичко това? — попита Язон, след като й разказа своята история.