Ант Скаландис - Свят на смъртта 4

Не успяха да открият нищо наистина опасно. Пещерата, изкопана в земята отдавна неизвестно от кого и защо, беше укрепена срещу срутване с дебели насмолени греди. Простираше се на двадесет метра, като се започне от стълбата, а таванът беше с височината на пирянец, но постепенно се снижаваше дотолкова, че принуждаваше в далечния край да се стои на четири крака. В тъмните ъгли процвърчаваха някакви уплашени зверчета, но те едва ли бяха страшни плъхове, способни да изядат жив човек. Единствената неприятна находка бяха двата побелели от времето човешки скелета, по чийто вид беше трудно да се отсъди дали са останки на затворници, или просто кокали, хвърлени тук, за да плашат. Нито кошмарни отрови, нито ужасни гадини или насекоми, нито прочутите плъхове — абсолютно нищо, което би застрашило живота в този момент.

— Не разбирам — проговори Язон. — На какво са разчитали, като ни хвърлиха тук?

Той вече беше приседнал на сухо дърво и, облегнат към стената, притискаше автоматичния лечител към рамото си — отдавна имаше нужда от това. Анализаторът тихо зажужа и скоро всички необходими лекарства навлязоха в кръвта му.

— А може би не са и смятали да ни убиват. Просто някакъв ритуал?

— Не мисля — възрази Мета. — Тъмницата е страшно наказание за тези диваци. Най-вероятно те панически се страхуват от тъмнината. И озовавайки се тук, бързо се побъркват.

Мета понякога поразяваше Язон с нестандартното си мислене. Нещо подобно се въртеше и в неговата глава, но още не му се беше изяснило.

— Искаш да кажеш, че тук няма нощи?

— Ами да. Не съм силна по астрономия, но елементарната логика го подсказва. По местно време сме прекарали в този свят няколко денонощия, а слънцето светеше без промяна през цялото време.

— Разумно — отсъди Язон. — Само дето това не е главната тайна. Много по-важно е да разберем как на едно място и по едно и също време са се струпали пирянските твари, Темучин и неговото племе и креноджите от онази планета, от която ти ме измъкна като по чудо. Помниш ли, където бях отишъл с оня откачалник Майк Саймън?

— Помня — кимна Мета. — И откъде са се взели те според теб? Хайде, за пирянските твари да речем, ти обясни още на кораба. Ако са произлезли от тоя свят, тогава няма нищо чудно… Ама Темучин… Той не е истински, не ни помни, не ни познава…

— Правилно, Мета, само че гледай по-широко на ставащото. В този свят нищо не е истинско. Разбираш ли?

— Не разбирам. В какъв смисъл?

— В най-пряк. Всичко, което тук срещаме, е продукт на нашия разум, на нашата памет. Отначало даже помислих, че са просто фантоми, сложни халюцинации.

— Хубави халюцинации! — промърмори Мета, докато разглеждаше дълбоката, още незарастнала драскотина на ръката си.

— За това си помислих, когато ни хванаха. И все едно, макар и овеществени, материализирани, те са наши спомени. Друго обяснение просто не може да има. Някой създава този свят по наши чертежи, по-точно модифицира го и даже не се съветва с нас.

— Кой все пак?

— Условно ще набедим онова маймуноподобно чудовище с абсолютно черната козина.

— И къде е то сега?

— Мета, аз не съм учен, разрешил вече проблема, а и ти, доколкото си спомням, не си журналистка и тук като че ли не е зала за пресконференции. Какво да ти кажа? Хайде да мислим заедно. Да търсим този шегаджия! Без неговата помощ никога няма да се измъкнем оттук.

— Сигурен ли си?

— Ами в нищо не съм сигурен! — изрече в яда си Язон. — Никога досега не съм бил така зле информиран за света, в който съм попаднал. Не ни дават да се опомним, не ни дават да се ориентираме, от какво да си правя изводи, къде да търся нашия главен враг. А и враг ли е той въобще?

— Ами Троу? — припомни Мета.

— Да — съгласи се Язон. — И какво предлагаш?

— Във всеки случай — не да седим в това влажно мазе. Трябва да изследваме планетата. Да бягаме оттук.

— Не бързай! — поохлади ентусиазма й Язон. — Преди всичко трябва добре да го обмислим. Подариха ни неизвестно защо някаква възможност. Трябва да я използваме. Винаги можем да избягаме. Колкото по-късно, толкова по-неочаквано за тези, които ни смятат за мъртви. Тогава ще драснем навън. Засега… предлагам да потърсим този шегобиец още тук!

— Решил си ти самият да станеш шегобиец? — заинтересува се Мета. — Не говориш сериозно, нали? Струва ми се, че огледахме тук всяко ъгълче.

— Първо, не всяко. И второ, да запаля цигара. Помниш ли как попаднахме тук? След като там, в пещерата, запуших.

— Ти просто си жалък роб на желанията си. Не можеш да издържиш без пушене и се чудиш какво да измислиш, за да оправдаеш вредния си навик. Пуши бе, герой на Галактиката, стига да не са мокри цигарите ти.