Ант Скаландис - Свят на смъртта 4

Язон, Мета и Троу бързо се изключиха от вече безполезните имитационни апарати и преминаха към наблюдение чрез външните прибори на „Арго“.

В епицентъра на събитията ставаше нещо нередно. Последната аудиоинформация, предадена в мозъка на смелчаците и техните загинали имити, беше чудовищна, дяволска какафония от звуци — едновременно ниски и високи тонове от долната и горната граница на слуховия диапазон с мощност, достигаща прага на болката на слуха. Сега, когато предаването бе прекъснало, всичко наоколо потъна в абсолютна вакуумна тишина.

Процесът продължи удивително бурно. Изглеждаше, като че ли в планетоида е пробита дупка и през нея в безвъздушното пространство изтича като гъсто мастило във вода този чудовищен мрак. Само че не със скоростта на течност, а с бързината на растяща над земята атомна гъба. Настъплението на тази тъмнина към кораба ставаше обратно на всички познати на хората физически закони, което всяваше особен ужас. Това, което в началото изглеждаше като човекоподобна фигура, сега бе подобно на облак-октопод, на разбягващи се в различни посоки пукнатини, като че ли самото пространство се беше напукало като плоска картинка и сега бавно чезнеше в настъпващия кошмар от лепкав безнадежден мрак.

Такъв ужас и отвращение, каквито изпитваха в този момент, никой от тримата не беше изпитвал досега през живота си. И беше съвсем ясно, че няма къде да се скрият, че чернотата ще ги настигне навсякъде, че за тази субстанция бронята на линкора „Арго“ е като яйчена черупка или прозрачна мрежа, че смъртта е неизбежна и навярно вече са умрели, а всичко това е просто другата реалност — Страшният Съд или… обикновено безумие. Защото такова нещо просто не можеше да съществува.

Язон запомни обърнатите към него очи на Мета. Тази безстрашна, уверена в себе си амазонка за миг се беше превърнала в малко уплашено момиченце. Интересно, на какво приличаше той самият? И само на лицето на Троу сияеше бясно любопитство, преминаващо в маниакален хазарт и неутолима жажда за мъст.

„Не е на добро това“ — успя да помисли Язон.

Сетне всичко изчезна. Последното, което той чу, беше свистенето на изтичащия от каютата през огромна пробойна въздух.

Старият Кърк непоносимо страдаше от безделието. Не му беше за пръв път да чака зарастване на рани, но тази незначителна дупчица в меките тъкани и мизерната пукнатинка в реброто, кой знае защо му бяха дотегнали както никога. Можеше да се движи, даже ставаше и се разхождаше, само дето не разбираше защо. Нормална война с астероида не избухваше, а да се занимава с научни изследвания Кърк не обичаше от малък. Освен това бе привикнал да командва, а тук постоянно имаше много хора с по-високи чинове от неговия. Де да беше само Язон дин Алт, а то някакъв си Бервик, който изисква уважение към себе си неизвестно защо, че и цяла банда откачени специалисти във всички области на знанието. Кърк усещаше необичайна за себе си апатия и сънливост. Улови се, че с тъга мисли как годинките си казват думата.

Почти цяло денонощие се беше въртял на болничното легло, като се мръщеше при всяко невнимателно обръщане на тялото си, заради рязката болка в хълбока. Затънали в суетнята около подготовката за взрива, приятелите му не идваха толкова често. От време на време се обаждаха по интеркома, но после и апаратът над леглото му замлъкна за дълго. Тъповатият медицински робот не докладваше за събитията навън. Кърк не на шега се разтревожи и реши сам да търси връзка. Първият, когото той намери, бе Бручо.

— Бручо, какво правят всички там?

— Готвят планетоида за унищожение. Освен това Язон и група учени още се опитват нещо да изследват.

— А Мета къде е? Защо не отговаря на повикванията?

— Доколкото знам, Мета в момента е в каютата на Язон.

Каютата на Язон обаче не отговаряше и това никак не хареса на Кърк. Най-лесно беше да прати там робот или някой от младите бойци, но Кърк взе друго решение. Той стана и противно на всяка логика, само по интуиция, облече скафандър. Закопча се в движение и като проверяваше изправността на оръжията и системите за безопасност, старият воин бързо крачеше по коридорите. На болката в хълбока въобще не обръщаше внимание, като че ли тя вече беше изчезнала. А тревогата в душата му нарастваше с всяка секунда.

Пирянците отдавна бяха привикнали да се доверяват повече на интуицията, отколкото на логиката. Логиката е нещо прекалено бавно. Само непознатото шесто чувство, само дългогодишният навик да се вслушва в своя вътрешен глас можеше да подскаже на пирянеца дали да натиска спусъка когато пистолетът от само себе си озовал се в ръката, е насочен към неизвестна опасност.