Л. Смит - Яростта (Книга трета)

Видя съпротивата в погледа на Стефан, усети я в напрягането на мускулите му. Но докато се взираше в лицето му, видя как възраженията му отпадат едно по едно. Просто защото казаното от нея беше истина, а Стефан мразеше лъжата.

— Добре — примири се накрая той, но с явна неохота. — Но веднага щом приключи всичко, ще заминем. Няма да остана в град, чиито жители са фанатици, търчащи наоколо със заострени колове.

— Да. — Елена стисна пръстите му. — След като всичко приключи, ще се махнем оттук.

Стефан се обърна към Аларик.

— И ако няма възможност да ги разубедиш да отменят утрешния бал, смятам, че трябва да наблюдаваме събитието. Ако нещо се случи, може би ще успеем да го спрем, преди да е излязло извън контрол.

— Идеята е добра — живна Аларик. — Можем да се срещнем утре след мръкване пак тук. Никой няма да дойде в кабинета по история. Ще се редуваме през цялата нощ и ще наблюдаваме какво става на бала.

Елена изгледа подозрително Бони.

— Ами… това ще означава, че ще трябва да се пропусне бала… имам предвид тези, които могат да отидат.

Бони скочи на крака.

— О, на кого му пука за бала? — възмути се тя. — Какво, за Бога, означават някакви си тъпи танци за когото и да било от нас?

— Добре — мрачно рече Стефан. — Тогава е решено. — Изглежда през тялото му премина силна болка, защото той се сгърчи и погледна надолу. Елена тутакси се притесни.

— Трябва да си починеш — заяви тя. — Аларик, може ли да ни закараш? Не е толкова далеч.

Стефан възрази, че е напълно способен да върви сам, но накрая се предаде. Пред пансиона, след като Стефан и Деймън слязоха от колата, Елена се наведе към прозореца от страната на Аларик за един последен въпрос. Не й даваше мира, откакто той им разказа историята си.

— Искам да попитам за онези хора, които са срещали вампири. Какви точно са психологическите последици? Имам предвид дали всички полудяват, или имат кошмари? Изобщо добре ли са след това?

— Зависи от конкретния човек — отвърна Аларик. — И от това колко контакта е имал и какви са били. Но най-вече от личността на жертвата, доколко индивидуалното съзнание може да се справи.

Елена кимна и не продума нищо, докато светлините от фаровете на колата на Аларик не се изгубиха в снежния мрак. Тогава се обърна към Стефан.

— Мат.

Стефан погледна към Елена. Снежните кристали блестяха в тъмната му коса.

— Какво за Мат?

— Спомням си… нещо. Не е много ясно. Но първата нощ, когато не бях на себе си… тогава видях ли Мат? Аз…?

Вълна на страх и ужас скова гърлото й и гласът й пресекна. Но не беше нужно да продължава, нито Стефан да й отговаря. Прочете го в очите му.

— Това беше единственият начин, Елена — промълви той. — Щеше да умреш без човешка кръв. Да не би да предпочиташ да бе нападнала някой, който щеше да се съпротивлява и да го нараниш или дори убиеш? Нуждата щеше да те тласне към това. Това ли би искала?

— Разбира се, че не! — ужаси се Елена. — Но трябваше ли да бъде Мат? О, не ми отговаряй, аз също не мога да се сетя за някой по-подходящ. — Пое дълбоко дъх. — Но сега се тревожа за него, Стефан. Не съм го виждала от онази нощ. Той добре ли е? Какво ти каза?

— Не много. — Стефан извърна поглед. — „Остави ме на мира“… това бе всичко, което каза. Освен това отрича през онази нощ да се е случило нещо и само твърди, че си мъртва.

— Звучи ми като онези индивиди, които не могат да се справят — отбеляза Деймън.

— О, млъкни! — скастри го Елена. — Не се бъркай в това. Но след като заговорихме, може би не е зле да помислиш за горката Вики Бенет. Как мислиш, че тя се справя напоследък?

— Навярно ще мога да ти отговоря, ако ме осветлиш коя е тази Вики Бенет. Не спираш да говориш за нея, но аз не я познавам.

— Напротив, познаваш я. Не си играй игрички с мен, Деймън… гробището, забрави ли? Разрушената църква? Момичето, което остави да се скита там по комбинезон?

— Съжалявам, но не знам за какво говориш. Аз обикновено не забравям момичетата, които съм оставил да се мотаят по комбинезони.

— В такъв случай предполагам, че е дело на Стефан, така ли? — попита Елена саркастично.

В очите на Деймън проблясна гневен пламък, който бързо угасна, заменен от обичайната му смущаваща усмивка.

— Може и да съм го направил. А може и друг да го е направил. За мен е все едно, освен това малко ми писна от тези обвинения. А сега…

— Почакай — намеси се Стефан с изненадващо мек тон. — Не си отивай още. Трябва да поговорим…

— Боя се, че вече имам ангажимент.