Л. Смит - Яростта (Книга трета)

— Зная. Трябваше… но не можах. Семейството пазеше тайната толкова дълго… или поне се опитваше. От това, което разбрах от дневника на Каролайн, тя очевидно е чула. Истината е, че никой не повярва на разказите на дядо за вампира. Просто решиха, че е поредната му халюцинация, той постоянно ги имаше. Дори и аз не вярвах на тези истории… докато не се появи Стефан. И тогава… не зная как, но започнах да сглобявам парчетата от мозайката. Но не повярвах наистина, докато ти не се върна, Елена.

— Изненадана съм, че не ме мразиш — промълви Елена тихо.

— Как бих могла? Познавам теб, познавам и Стефан. Зная, че не сте зли. — Мередит не погледна към Деймън, за нея той сякаш не присъстваше по време на изповедта й. — И когато си спомних как видях Аларик да говори с дядо ми в болницата, бях сигурна, че той също не е зъл. Просто не знаех как да ви събера заедно, за да ви го докажа.

— Аз не те познах — призна си Аларик. — Старецът имаше различно име. Той е баща на майка ти, нали така? Може и да съм те виждал да се мотаеш в чакалнята, но тогава си била просто едно кльощаво дете. Много си се променила — додаде с възхищение.

Бони се изкашля многозначително.

Елена се опитваше да подреди в ума си всичко чуто до този момент.

— Тогава какво правеха онези мъже с дървения кол, ако ти не си им казал нищо?

— Разбира се, трябваше да помоля бащата на Каролайн за разрешение да я хипнотизирам. Докладвах им какво съм открил. Но ако си мислите, че имам нещо общо със случилото се тази вечер, много грешите. Дори не знаех за това.

— Аз му казах какво правим, как се опитваме да открием другата Сила — обади се Мередит. — И той пожела да ни помогне.

— Казах, че може да помогна — уточни Аларик.

— Не става така — заговори Стефан. — Ти или си с нас, или си против нас. Благодарен съм ти за това, което направи там на паркинга, но си остава фактът, че ти сложи началото на всички неприятности. Сега трябва да решиш: на наша страна ли си, или на тяхна?

Аларик ги огледа един по един — видя твърдия поглед на Мередит, повдигнатите вежди на Бони, Елена, коленичила на земята до Стефан, чиято рана на главата вече почти бе зараснала. Сетне се извърна, за да погледне към Деймън, който се бе облегнал на стената с мрачно и свъсено лице.

— Ще ви помогна — рече Аларик накрая. — По дяволите, та това е изключителен случай за изследване!

— Добре тогава — кимна Елена. — В играта си. И така, какво ще правим утре с господин Смолуд? Какво ще стане, ако поиска отново да хипнотизираш Тайлър?

— Ще го убедя, че сега не е моментът — отвърна Аларик. — Няма да мога дълго да отлагам, но поне ще спечеля малко време. Ще му кажа, че трябва да помагам за приготовленията за бала…

— Почакай — прекъсна го Стефан. — Балът не бива да се състои, не и ако съществува някаква възможност да се предотврати. Ти си в добри отношения с директора на гимназията, можеш да поговориш с училищния съвет. Накарай ги да го отменят.

Аларик се слиса.

— Смяташ, че може да се случи нещо?

— Да — потвърди Стефан. — Не само заради това, което стана по време на другите чествания, но и защото нещо се мъти около този бал. Подготвя се от седмица, усещам го.

— Аз също — подкрепи го Елена. До този момент не го бе осъзнала, но напрежението, което усещаше, не беше само вътре в нея. Беше и отвън, заобикаляше ги. Въздухът бе натежал от него. — Нещо ще се случи, Аларик.

Аларик подсвирна тихо.

— Е, ще се опитам да ги убедя, но… не зная. Вашият директор е много упорит в стремежа си всичко да изглежда нормално. Освен това не бих могъл да дам никакво разумно обяснение защо балът трябва да се отмени.

— Опитай се по-настойчиво — настоя Елена.

— Ще го направя. А междувременно може би не е зле да помислиш за собствената си безопасност. Ако казаното от Мередит е истина, тогава повечето от нападенията са били срещу теб или твои близки. Гаджето ти е било хвърлено в кладенец, колата, която караше, бе избутана в реката, възпоминателната служба в твоя памет бе прекъсната. Мередит каза, че дори малката ти сестра е била заплашена. Ако утре предстои да се случи нещо, може би не е зле да напуснеш града.

Сега бе ред на Елена да се слиса. Никога досега не се бе замисляла за нападенията по този начин, но казаното от Аларик беше истина. Чу как Стефан пое дълбоко дъх и усети как пръстите му стиснаха нейните.

— Той е прав — рече той. — Трябва да заминеш, Елена. Аз мога да остана, докато…

— Не. Няма да замина без теб. И — продължи бавно и замислено тя — няма да отида никъде, докато не открием другата Сила и не я спрем. — Погледна го напрегнато и продължи припряно: — О, Стефан, не разбираш ли, никой няма шанс срещу това. Господин Смолуд и приятелите му нямат понятие за опасността. Аларик си мисли, че може да се бори с тази непозната сила, като размахва ръце. Никой от тях не подозира срещу какво са изправени. Ние сме единствените, които можем да се справим.