Л. Смит - Яростта (Книга трета)

Освен ако Силите й временно не са се изтощили, внезапно се сети Елена. По начина, по който в момента беше изтощен Стефан. Или ако онова нещо само се е преструвало , че се е поддало на внушение.

— Е, за всеки случай още няма да го зачеркваме от списъка — каза тя. — Трябва да бъдем много внимателни. А какво стана с госпожа Флауърс? Открихте ли нещо за нея?

— Нямахме късмет — отвърна Мередит. — Тази сутрин ходихме в пансиона, но тя не отвори вратата. Стефан каза, че ще се опита да я открие следобед.

— Ако някой ме покани там, аз също бих могла да я наблюдавам — отбеляза Елена. — Чувствам се единствената, която не прави нищо. Мисля… — Замълча за миг, обмисляйки го, после продължи: — Мисля да отида у дома, искам да кажа в къщата на леля Джудит. Може би ще открия Робърт да се крие в храстите или нещо подобно.

— Ние ще дойдем с теб — заяви Мередит.

— Не, по-добре е да отида сама. Наистина. Напоследък мога да бъда доста незабележима.

— Тогава последвай собствения си съвет и бъди внимателна. Снегът продължава да вали силно.

Елена кимна и скочи от перваза на прозореца.

Докато приближаваше къщата, където бе живяла, видя, че една кола тъкмо потегля от алеята. Спотаи се в сенките и зачака. Фаровете осветиха тайнствен зимен пейзаж: бялата акация в задния двор на съседите, която приличаше на скелет с голите си клони, върху един, от които бе кацнала бяла кукумявка.

Когато двигателят на колата изрева, докато отминаваше, Елена я позна. Беше олдсмобилът на Робърт.

Е, това вече беше интересно. Изпита желание да го последва, но надделя необходимостта да провери къщата и да се увери, че всичко е наред. Обиколи предпазливо наоколо и провери прозорците.

Завесите от жълт кретон на кухнята бяха дръпнати и откриваха осветеното помещение. Леля Джудит затваряше миялната машина. Елена се запита дали Робърт бе дошъл на вечеря.

Леля й приближи към предния коридор и Елена я последва, обикаляйки отново къщата. Откри малък процеп на завесите в дневната и предпазливо опря око на осветеното старо стъкло на прозореца. Чу входната врата да се отваря и затваря, след това ключалката щракна и леля Джудит влезе в дневната и се отпусна на дивана. Включи телевизора и започна бавно да превключва каналите.

Елена искаше да види повече от профила на леля си, очертан от примигващата светлина на телевизора. Изпита странно чувство, че може само да гледа познатата стая, но не и да влезе вътре. Как не бе забелязала колко хубава е стаята? Старият махагонов шкаф с полици, върху които бяха подредени порцеланови и стъклени фигурки, лампата от „Тифани“, поставена на масичката до леля Джудит, островърхите възглавнички върху дивана — всичко й се струваше скъпо и ценно. Застанала отвън, докато падащите снежинки галеха врата й, Елена копнееше поне само за малко да влезе вътре.

Леля Джудит бе облегнала глава назад, със затворени очи. Елена притисна чело до прозореца, после бавно се обърна.

Изкачи се по ствола на старата дюля до прозореца на стаята си, но за нейно разочарование завесите бяха плътно дръпнати. Кленовото дърво пред стаята на Маргарет беше крехко и трудно за изкачване, но когато най-после се озова сред колоните му, пред очите й се разкри чудесна гледка, защото завесите бяха дръпнати. Маргарет спеше, завита до брадичката, с отворена уста, а светлорусата й коса се бе разпиляла като ветрило върху възглавницата.

Здравей, бебче, помисли си Елена и преглътна сълзите си. Сцената беше толкова невинна: нощното шкафче, леглото на малкото момиченце, плюшените играчки, подредени върху лавиците, които сякаш стояха на стража. През отворената врата се промъкна малкото бяло котенце, което довършваше картината, каза си Елена.

Снежна топка скочи върху леглото на Маргарет. Котето се прозина, разкривайки малък розов език, сетне се протегна, показвайки миниатюрните си нокти. С грациозни движения се настани върху гърдите на спящото момиченце.

Косите на Елена изведнъж настръхнаха.

Не знаеше дали това не беше някакво ново сетиво на ловец, или чиста интуиция, но тя внезапно се изплати. В стаята бе надвиснала опасност, Маргарет беше в опасност.

Котето продължаваше да стои там, размахвайки опашка. Изведнъж Елена осъзна на какво й прилича. На онези кучета. Точно така изглеждаше Челси, преди да нападне Дъг Карсън. О, Господи, кучетата в града бяха под карантина, но никой не се бе сетил за котките!

Мислите й препускаха бясно, но нищо не можеше да направи. В съзнанието й проблясна картина какво може да направи една котка с острите си като игли нокти. А Маргарет лежеше там и дишаше кротко, нехаеща, за каквато и да е опасност.