Л. Смит: Сенчести души (Книга шеста)

Отровен е, бе следващата мисъл на Елена и погледът й тутакси обходи стаята, търсейки разлято питие, изпусната чиния — някакъв знак, че отрова бе причинила всичко това. Но нищо подозрително не откри.

Сейдж потупваше Деймън по гърба. О, Господи, да не би да се е задавил? Но това беше пълна глупост. Вампирите не дишаха, освен, за да говорят и да изграждат Силата.

Но тогава какво се бе случило?

— Трябва да дишаш! — крещеше Сейдж в ухото на Деймън. — Поеми дъх, все едно искаш да кажеш нещо, а след това го задръж, за да увеличиш Силата си. Мисли за вътрешностите си. Накарай дробовете си да функционират!

Думите му само още повече объркаха Елена.

— Ето! — извика Сейдж. — Видя ли?

— Но това трая само миг. След това трябва отново да го правя.

— Ами да, тъкмо в това е смисълът!

— Аз ти казвам, че умирам, а ти ми се смееш? — изкрещя разрошеният и раздърпан Деймън. — Аз съм сляп, глух и сетивата ми са повредени — а ти се смееш!

Той е разрошен и раздърпан, помисли си Елена, обезпокоена от нещо.

— Ами. — Сейдж явно се стараеше да потисне смеха си. — Може би, mon petit chou38 38 Моя малка зелчице (фр.). — Бел.прев. , не е трябвало да отваряш нещо, което не е било предназначено за теб?

— Преди да го сторя, поставих защити навсякъде около себе си. Къщата е в пълна безопасност.

— Но ти не си — дишай ! Дишай, Деймън!

— Изглеждаше напълно безобидно — и не отричай — всички смятахме да го отворим миналата вечер — но се почувствахме толкова уморени!

— Но да го направиш сам, да отвориш подарък от китсуне… това е било глупаво, нали?

— Не ми чети конско! — тросна му се давещият се Деймън. — Помогни ми! Защо всичко ми се струва приглушено, все едно съм в пашкул? Защо не мога да виждам? Или да чувам? Или да подушвам — каквото и да е? Казвам ти, че нищо не подушвам!

— Ти си напълно здрав и с остри сетива като всеки нормален човек. Навярно би могъл да победиш повечето вампири, ако в момента ти се наложи да влезеш в схватка с някои от тях. Но човешките сетива са много малко и много притъпени.

Думите заплуваха в съзнанието на Елена… отваряне на неща, които не са предназначени за теб… букета от китсунето… човек…

О, Господи!

Очевидно същите думи проникваха в съзнанието на някой друг, защото в кухнята внезапно се появи една фигура. Стефан.

— Ти си откраднал букета ми? От китсунето?

— Бях много внимателен…

— Осъзнаваш ли какво си направил? — Стефан разтърси Деймън.

— Леле! Заболя ме! Да не би да искаш да ми прекършиш врата?

— Заболяло те? Деймън, ти си този, който причинява неизразима болка! Разбираш ли? Аз говорих с китсунето. Разказах му историята на живота си. Елена дойде да ме посети и той я видя съвсем сломена… е, няма значение, той я видя да плаче заради мен! Ти… осъзнаваш ли… какво… си направил?

Сякаш с всяка изминала минута Стефан се изкачваше по стръмна стълба, която с всяко следващо стъпало го издигаше към все по-високо ниво на ярост от предходното. И там, на върха…

— ЩЕ ТЕ УБИЯ! — изкрещя Стефан. — Ти си откраднал моята човечност! Той я даде на мен — а ти си я взел!

— Ти ще убиеш мен ? Аз ще убия теб, копеле! В средата имаше едно цвете. Черна роза, никога не съм виждал по-голяма. И ухаеше… божествено…

— Сега я няма! — заяви Мат и размаха букета. В средата на изкусната аранжировка зееше голяма дупка.

Въпреки това Стефан изтича, зарови лице в букета и вдъхна дълбоко остатъците от аромата. Не спираше, отново и отново, като щракаше с пръсти и всеки път между тях проблясваше светкавица.

— Съжалявам, приятел — поклати глава Мат. — Мисля, че няма смисъл.

Сега Елена проумя. Онова китсуне… той беше от добрите, като в историите, които Мередит им бе разказала. Или поне достатъчно добър, за да се изпълни със съчувствие към тържествения обет на Стефан. И така, когато се е освободил, той е направил букет — китсунетата могат да направят всичко от растенията, макар че сигурно това е било велик подвиг, нещо като да откриеш тайната на вечната младост… да превърнеш вампир в човек. И след безкрайните страдания и изпитания, които Стефан бе преживял, най-после бе получил наградата си… точно сега…

— Ще се върна обратно! — извика Стефан. — Ще отида да го намеря!

— Със или без Елена? — попита Мередит тихо.

Стефан спря. Погледна към стълбата и очите му срещнаха тези на Елена.

Елена…

Ще отидем заедно.

— Не! — избухна Стефан. — Никога не бих ти причинил това. Няма да отида никъде. Просто ще го убия! — Извъртя се към брат си.