Л. Смит - Сенчести души (Книга шеста)

Но…

— Не още, скъпи мой — ахна госпожа Флауърс. Тя и Мат се бяха върнали задъхани от килера в пансиона — Мат силно накуцваше — и двамата държаха в ръце нещо, приличащо на самозалепващи се листчета. Следващото, което Елена видя, беше как Деймън се движеше отново с бясна скорост, за да се отдалечи от юмрука. Мат слагаше листчетата по тревата, покрила Стефан, а госпожа Флауърс — по тревата, душаща Мередит.

Докато Елена гледаше, невярваща на очите си, тревата сякаш се стопи и изсъхна, превръщайки се в слама, която изпопада по земята.

В следващия миг тя вече държеше Стефан в прегръдките си.

— Да влезем вътре, скъпи мои — подкани ги госпожа Флауърс. — В килера ще сме в безопасност, а и освен това можем да помогнем на ранените.

Мередит и Стефан дишаха дълбоко.

Но последната дума беше на Шиничи.

— Бъдете спокойни — заяви той със странно спокойствие, сякаш осъзнал, че е загубил, засега. — Много скоро ще си върна сферата. И без това не знаете как да използвате такава Сила! Освен това ще ви кажа какво криете от така наречените си приятели. Само няколко малки тайни, нали?

— Върви по дяволите със своите тайни! — извика Бони.

— Що за език! А какво ще кажете за това: един от вас е пазил тайна през целия си живот и дори в момента продължава. Един от вас е убиец — и аз не говоря за вампир, за убийство от милост или за нещо подобно. Освен това съществува и въпросът за истинската самоличност на Сейдж — желая ви късмет с разследването в тази насока! На един от вас паметта му вече е изтрита — и нямам предвид Деймън или Стефан. А какво ще кажете за тайната, открадната целувка? Остава още въпросът какво се случи онази нощ в мотела, за което изглежда не си спомня никой, освен Елена. И по някое време може да я попитате за теориите за Камелот. И тогава…

В този момент го прекъсна звук, много по-оглушителен от гръмогласния смях на Шиничи. Разкъса лицето в небето и го остави да виси нелепо. После лицето изчезна.

— Какво беше това…

— Кой има такова оръжие…?

— Що за оръжие може да му причини това?

— Оръжие с благословени куршуми — отвърна Деймън студено и им показа револвера, насочен надолу.

— Искаш да кажеш, че ти го направи?

— Браво на Деймън!

— Да забравим за Шиничи!

— Мога да ви кажа само едно — той лъже, когато му изнася.

— Аз мисля — заговори госпожа Флауърс, — че сега трябва да се приберем в пансиона.

— Да, и да се изкъпем.

— Само нещо последно — разнесе се гласът на Шиничи. Прогърмя навсякъде около тях; от небето, от земята.

— Следващото, което съм ви подготвил, наистина ще ви хареса. Ако бях на ваше място, щях ВЕДНАГА да започна да преговарям за онази звездна сфера. — Но смехът му секна, заглушен от нещо като женски плач зад него, сякаш Мисао не можеше да се сдържи.

— НАИСТИНА ЩЕ ВИ ХАРЕСА! — изрева Шиничи за пореден път.

Елена изпитваше чувство, което не можеше да опише. Не беше разочарование. Беше… облекчение. Сякаш през целия си живот бе търсила Стефан.

Но сега той отново бе при нея, в пълна безопасност и чист (след продължителната вана, по време на която тя настоя да го изтърка с всякакви четки и пемзи, след като двамата си взеха заедно душ). Косата му съхнеше като копринена тъмна маса — малко по-дълга, отколкото обикновено я носеше. Елена разбираше, че досега не бе имал нито възможност, нито сила да поддържа косата си, да я подстригва и мие.

А сега… нямаше надзиратели, нито китсунета, които да ги шпионират. Вече нищо не можеше да ги раздели. Двамата палуваха под душа, плискаха се с вода един друг, като Елена внимаваше да не се подхлъзне, готова всеки миг да подхване изнемощелия Стефан. Но забавлението им скоро свърши.

Струята на душа беше полезна и за още нещо — скриваше сълзите, стичащи се по страните на Елена. Тя би могла — о, небеса — да преброи и напипа всяко едно от ребрата му. Нейният красив Стефан беше само кожа и кости, но зелените му очи бяха живи, блестящи, с игрив пламък върху бледото лице.

След като облякоха халатите си, за известно време просто поседяха върху леглото. Сгушени един до друг, двамата — Стефан толкова много бе свикнал да бъде сред хора, а напоследък и да се възползва максимално от малкото храна, която получаваше — дишаха в пълен синхрон, чувстваха топлината на телата си… беше направо невероятно. После, почти колебливо. Стефан потърси ръката на Елена, стисна я и я задържа между дланите си, въртеше я между тях, сякаш не можеше да повярва, че тя е до него.