Л. Смит - Сенчести души (Книга шеста)

— НЯМА ДА ИСКАТЕ ДА ЗНАЕТЕ! — гърмеше Шиничи, но никой не му обръщаше внимание.

Мат не се приземи толкова гладко, колкото Деймън. Скокът му завърши с охкане и приглушена ругатня. Но Мат не си губи времето; все още на колене, той подаде оръжието на Деймън.

— Благословени куршуми — стреляй!

Деймън действа светкавично. Дори не се прицели. Трябваше да пренебрегне безопасността и незабавно да стреля, тъй като коренът вече шареше по меката стена на ямата, а краят му се уви плътно около нещо кръгло.

Елена чу два оглушителни изстрела; три. Тогава Деймън се наведе и вдигна топката, обвита от корена. Тя беше със средна големина и кристалночиста там, където повърхността й беше оголена.

— ОСТАВИ ТОВА ДОЛУ! — Гневът на Шиничи бе извън всякакви граници. Двете горящи червени точки в очите му бяха като пламъци — като луни, обхванати от огън. Явно се опитваше само със силата на гласа си да ги застави да му се подчинят. — КАЗАХ, НЕ ДОКОСВАЙ ТОВА С МРЪСНИТЕ СИ ЧОВЕШКИ РЪЦЕ!

— О, Боже мой! — ахна Бони.

— Тази е на Мисао, убедена съм — просто рече Мередит. — Той би рискувал със своите, но не и с нейните. Деймън, подай ми я заедно с револвера. Обзалагам се, че не е защитена от куршуми. — Тя коленичи и протегна ръце в ямата.

Деймън повдигна вежди, но се подчини.

— О, Господи! — извика Бони, застанала на ръба на ямата. — Мат май си е изкълчил глезена.

— КАЗАХ ВИ — изрева Шиничи. — ЩЕ СЪЖАЛЯВАТЕ…

— Ето — Деймън каза на Бони, без да обръща никакво внимание на Шиничи. Без повече суетене той издигна Мат нагоре. Пусна русокосото момче в краката на Бони, която се втренчи слисано в него с широко отворените си кафяви очи.

Мат обаче беше и си оставаше южняк до мозъка на костите си. Преглътна и промълви:

— Благодаря ти, Деймън.

— Няма защо, Мат — отвърна Деймън и когато някой ахна, добави: — Какво?

— Ти си спомни — извика Бони. — Ти си спомни неговото… Мередит! — не довърши тя, като погледна към високото момиче: — Тревата!

Мередит, която със странно изражение оглеждаше внимателно звездната сфера, хвърли револвера на Деймън и със свободната си ръка се опита да се освободи от тревата, която вече се бе увила около глезените й и пълзеше нагоре по краката й. Но тревата сякаш се протегна нагоре и сграбчи ръката й, завързвайки я към крака й. И вече прорастваше, избуяваше, протягайки се към тялото на Мередит, която държеше топката високо във въздуха.

В същото време тревата се стегна около гърдите й, като изкара въздуха от белите й дробове.

Всичко стана толкова бързо, че чак когато тя изохка „Някой да вземе топката“, останалите скочиха, за да й помогнат. Бони беше първа — скубеше с ноктите си тревата, притискаща гърдите на Мередит. Но всяко стъбло беше като стомана и тя не можа да откъсне нито едно от тях. Елена и Мат не постигнаха по-голям успех. Междувременно Сейдж се опитваше да вдигне Мередит, да я отскубне от земята, но и той се провали.

Лицето на Мередит, съвсем ясно очертано на светлината, струяща от ямата, пребледня.

Деймън грабна топката от пръстите й малко преди да я достигнат зелените стебла, пълзящи по ръката й.

След това започна да се движи със светкавична бързина, буквално по-бързо, отколкото човешкото око би могло да го проследи. Не спираше на едно място, за да не го застигне растението.

Но тревата около Мередит не отпускаше хватката си. Сега лицето й посиня. Очите й бяха широко отворени, а устата зейнала в неуспешен опит да си поеме дъх.

— Спри! — изкрещя Елена на Шиничи. — Ще ти дадем звездната сфера! Само я пусни!

— ДА Я ПУСНА? — прогърмя смехът на Шиничи. — МАЙ Е ПО-ДОБРЕ ПЪРВО ДА СЕ ПОГРИЖИШ ЗА СОБСТВЕНИТЕ СИ ИНТЕРЕСИ, ПРЕДИ ДА МЕ МОЛИШ ЗА УСЛУГА.

Елена се озърна диво наоколо — и видя, че тревата почти бе достигнала до коленичилия Стефан, прекалено слаб, за да се движи.

А и не бе издал нито звук, за да привлече вниманието към себе си.

— Не ! — Отчаяният вик на Елена почти се удави в смеха на Шиничи. — Стефан! Не! — Въпреки че Елена знаеше, че е безполезно, тя се хвърли към него и се опита да отскубне тревата от слабите му гърди.

Стефан само й се усмихна немощно и поклати тъжно глава.

В този миг Деймън спря. Вдигна топката към надвисналия образ на Шиничи.

— Вземи я! — кресна той. — Вземи топката, дяволите да те вземат, но пусни и двамата!

Този път гръмкият смях на Шиничи дълго не секна. Спираловидна трева израсна от мястото до Деймън и миг по-късно оформи ужасяващ юмрук от гъста зеленина, който почти достигна до звездната сфера.