Л. Смит - Тъмното обединение (Книга четвърта)

— За това да намерим някоя негова жертва. Слушай, Бони, Елена ми каза, че ако успеем да намерим оцеляла жертва на Клаус, ще открием начина как да го победим.

В главата на Бони сега цареше пълна бъркотия.

— Но… защо?

— Защото вампирите и техните донори — по-скоро техните жертви — си споделят духовни преживявания, макар и съвсем закратко, докато си разменят кръв. Понякога се случва по този начин донорите да успеят да узнаят някои неща за вампирите. Невинаги, но все пак се случва. Това може да се е случило и с Клаус, и Елена го е знаела.

— Това звучи много добре… но има един малък проблем — додаде Бони троснато. — Ще бъдеш ли така любезен да ми съобщиш кой, за Бога, би оцелял след нападение на Клаус?

Тя очакваше Стефан да изпадне в отчаяние, но не стана така.

— Някой вампир — простичко й отвърна той. — По-скоро някой човек, превърнат от Клаус във вампир, би могъл да бъде определен като жертва. И докато са си обменяли кръв, те са си разменяли и мисли.

— О, тогава… ако ние успеем да намерим вампир, създаден от него… но къде!

— Може би в Европа. — Стефан започна трескаво да крачи напред-назад из стаята с присвити очи. — Клаус има дълго минало и някои от неговите вампири сигурно са останали там. Трябва да замина и да потърся някого.

Бони съвсем се слиса.

— Но, Стефан, не може да ни изоставиш. Не можеш!

Стефан се закова на място насред стаята и задълго остана неподвижен. Най-после се обърна с лице към нея.

— Не ми се иска да заминавам — заговори той тихо. — Затова първо ще се опитаме да измислим друго решение. Може би ще успеем отново да се доберем до Тайлър. Ще изчакам една седмица, до следващата неделя. Но може би действително ще се наложи да замина, Бони. Знаеш го много добре, не по-зле от мен.

Помежду им надвисна дълга, дълга пауза. Бони се бореше с напиращите сълзи, решена да се държи като голяма и зряла жена. В края на краищата не беше някоя хлапачка и ще докаже на какво е способна веднъж и завинаги. Улови замисления поглед на Стефан и бавно кимна.

14 юни, петък

23 ч. 45 м.

„Мило дневниче,

О, Господи, какво ще правим?

Това се оказа най-дългата седмица в живота ми. Днес беше последният ден в училище и утре Стефан ще замине. Отива в Европа, за да търси вампир, който е бил превърнат в такъв от Клаус. Каза, че никак не му се иска да ни остави незащитени, но бил длъжен да замине.

Не можахме да намерим Тайлър. Колата му бе изчезнала от гробището, обаче той не се появи в училището. Нямаше го дори на последните изпити през тази седмица. Не че ние останалите се справихме кой знае колко добре. Щеше ми се и в гимназията «Робърт Е. Лий» последните изпити да са като в онези училища, където изпитите се провеждат преди завършването. Толкова съм объркана, че напоследък не зная дали пиша на английски, или на суахили.

Мразя Клаус. От това, което видях, окончателно се убедих, че е луд, също като Катрин… но още по-жесток. Това, което направи с Вики… но за това дори не ми се говори, защото отново ще ревна. Той просто си е поиграл с нас на купона у Каролайн, буквално като котка с мишка. Изглежда обаче, че знае много за нас. Не говори като чужденец, не като Стефан например, когато пристигна в Америка. Проклетият Клаус знае всичко за живота на американците, дори и шлагерите от петдесетте. Може би е бил тук за известно време…“

Бони спря да пише. Мислите й бясно препускаха. През цялото време те си мислеха единствено как да намерят жертва на Клаус някъде в Европа, сред европейските вампири. Но ако се съдеше по говора на Клаус, той очевидно отдавна пребиваваше в Америка. Не звучеше като чужденец. И избра за нападението си деня, който съвпадна с рождения ден на Мередит…

Бони скочи от стола, посегна към телефона и набра номера на Мередит. Отсреща отговори сънен мъжки глас.

— Господин Сулес, аз съм Бони. Мога ли да говоря с Мередит?

— Бони! Не знаеш ли кое време е сега?

— Да. — Бони бързо обмисли вариантите. — Но става дума за… за последния изпит, който имахме днес. Моля ви, трябва да говоря с нея.

Последва продължителна пауза, но накрая се чу една тежка въздишка.

— Почакай една минута.

Докато чакаше, Бони нетърпеливо тропаше с пръсти по апарата. Най-после се чу изщракване от другия телефон.

— Бони? — долетя гласът на Мередит. — Какво има?

— Нищо. Искам да кажа… — Бони трябваше да бъде много внимателна, понеже имаше вероятност бащата на Мередит да ги подслушва от другия телефон. — Става дума за… онзи германски проблем, върху който работехме. Сигурно си спомняш. Онзи, за който си мислехме на последния изпит. Помниш колко упорито търсихме някого, който да може да ни помогне да решим проблема, нали? Е, мисля, че зная кой може да е той.