Л. Смит - Тъмното обединение (Книга четвърта)

— А дори и една пукнатина в чашата за чай разкрива път към земята на мъртвите… 11

— Не. — Всичко около Стефан се завъртя. Усети как от него се изтръгва последният прилив на Силата. Дъхът му докосна фигурата и очите й, сини като лапис лазули, се отвориха.

Елена се усмихна, а той изпита чудото да го докосне ослепителната дъга, породена от любовта й към него.

— Стефан. — Главата й се надигна високо, с осанка, горда като на кралица.

Стефан се обърна към Клаус, който престана да рецитира и сега зяпаше безмълвно.

— Ето, това е Елена — изрече Стефан съвсем отчетливо. — А не някаква празна обвивка, която лежи в земята. Това е Елена. Каквото и да правиш, никога няма да можеш да я достигнеш.

Вдигна ръката си, а Елена я пое и пристъпи към него. Като се докоснаха, той усети удар като от електрически ток. После нейните Сили нахлуха в него, за да го подкрепят. Двамата стояха заедно, рамо до рамо, обърнали лица към русокосия. Никога през живота си Стефан не се бе чувствал толкова силен, толкова триумфиращ.

Клаус се взира в тях нямо може би двадесетина секунди, след което обезумя от ярост.

Лицето му се сгърчи от ненавист. Стефан усещаше как срещу него и Елена се устремяват вълни от зла Сила и призова цялата си мощ, за да им устои. Водовъртежът на мрачната буря се опитваше да ги раздели, докато фучеше и гърмеше навсякъде около тях и опустошаваше всичко по пътя си. Свещите угаснаха и се разлетяха във въздуха като пометени от торнадо. Целият сън започна да се разкъсва около тях на дребни късчета.

Стефан се вкопчи и в другата ръка на Елена. Вятърът издуха назад косата й, бръснеше лицето й.

— Стефан! — изкрещя тя в опит да привлече вниманието му. После той чу гласа й в съзнанието си. — Стефан, изслушай ме! Има едно нещо, което може да го спре. Трябва да намериш жертва, Стефан… да намериш някоя от неговите жертви. Само една жертва ще знае…

Шумът стана непоносим, сякаш се разкъсваше самата тъкан на пространството и времето. Стефан усети как ръцете на Елена се изтръгват от неговите. С отчаян вик той отново се пресегна за нея, но нищо не напипа. Вече беше изцеден почти до краен предел от усилията да се пребори с Клаус и губеше съзнание. Мракът го завъртя във вихъра си и го понесе някъде надолу.

Бони видя всичко.

Беше странно, но след като се отдръпна, за да остави Стефан насаме с Елена, тя сякаш престана да присъства в съня. Все едно вече не беше участник в драмата, а свидетел на сцената, която се разиграваше. Можеше да наблюдава случващото се, но не можеше да предприеме нищо.

Накрая се изплаши. Не беше достатъчно силна, за да задържи съня и накрая цялата сцена експлодира, като я изхвърли от съня й. И така отново се озова в стаята на Стефан.

Той лежеше проснат на пода и приличаше на мъртвец. Толкова пребледнял, толкова неподвижен. Но когато Бони го докосна и се опита да го довлече до леглото, гръдният му кош се надигна и тя чу как той си поема дъх.

— Стефан? Какво ти е?

Той се огледа с див блясък в очите, сякаш се опитваше да намери някого.

— Елена! — извика, а после млъкна, като си спомни по-ясно връщането си.

Лицето му се сгърчи. За един ужасен миг Бони очакваше той да се разплаче, но Стефан само затвори очи и стисна с длани главата си.

— Изгубих я. Не можах да я задържа.

— Зная. — Бони го погледна за миг, а после събра смелост, коленичи пред него и докосна раменете му. — Съжалявам.

Той вдигна рязко глава. Зелените му очи бяха сухи, но зениците толкова огромни, че изглеждаха почти като черни. Ноздрите му трептяха, устните му се отдръпнаха, за да оголят зъбите му.

— Клаус! — Изплю името, като че ли бе някакво проклятие. — Видя ли го?

— Да — кимна Бони и се отдръпна назад. Преглътна с усилие, а стомахът й се сви. — Той е луд, нали, Стефан?

— Да — той се изправи. — И трябва да бъде спрян.

— Но как? — След като видя Клаус, Бони беше поизплашена от когато и да било и съвсем неуверена. — Какво може да го спре, Стефан? Никога не съм усещала нещо подобно на онази Сила.

— Но ти не чу ли?… — Стефан бързо се извърна към нея. — Бони, нима не успя да чуеш какво ми каза Елена накрая?

— Не. Какво искаш да кажеш? Нищо не чух. Точно тогава се разрази страхотна буря.

— Бони… — Стефан зарея поглед някъде надалеч, унесен в размисъл, след което заговори като че ли на себе си: — Това може да означава само едно: вероятно и той не е чул последните й думи. Следователно той не знае и няма да се опита да ни спре.

— Какво не знае той, Стефан? За какво говориш?