Л. Смит - Тъмното обединение (Книга четвърта)

Елена издаде слаб звук, почти като стенание. Стефан я притисна по-силно.

— Доста време изтече, откакто умря, нали? Почти шест месеца май? Знаеш ли какво се случва с тялото, след като престои шест месеца в земята? — Клаус отново облиза устни.

Сега Стефан разбра накъде биеше Клаус. Елена потръпна и сведе глава, докато се опитваше да се отскубне от прегръдката му, но ръцете му здраво я стискаха.

— Всичко е наред — рече той тихо. После се обърна към Клаус: — Ти нещо се бъркаш. Аз не съм човек, който се крие в сенките при вида на кръв. Зная много за смъртта, Клаус. С това няма да ме изплашиш.

— Не, но няма ли все пак да трепнеш? — Гласът на Клаус се сниши, но отровата продължи да се лее от него. — Не е ли възбуждаща смрадта, гниенето, изтичащите от разлагащата се плът течности? Не е ли страхотно?

— Стефан, остави ме да си тръгна. Моля те. — Елена се разтрепери неудържимо, задърпа се, като през цялото време старателно държеше главата си силно приведена, за да не може той да вижда лицето й. Гласът й се удави в горчиви сълзи. — Моля те.

— Единствената Сила, с която ти разполагаш тук, е силата на илюзията — каза Стефан на Клаус. Продължи да притиска Елена към себе си, опрял буза в косата й. Но вече усещаше промените в тялото, което бе прегърнал. Косата под бузата му сякаш загрубя, а формите на Елена започнаха да се разкривяват.

— В някои почви човешката кожа може да заприлича на животинска — увери го Клаус с пламнали очи и още по-широко ухилен.

— Стефан, не искам да ме виждаш такава…

Без да сваля очи от Клаус, Стефан нежно отмести загрубялата й бяла коса и погали бузата на Елена, без да обръща внимание на набраздилите лицето й грапавини, които върховете на пръстите му напипаха.

— Но, разбира се, през цялото време всеки мъртвец просто се разлага. Какъв начин да си заминеш от този свят. Изгубваш всичко… кожа, плът, мускули, вътрешни органи, всичко това изчезва в земята…

Тялото в ръцете на Стефан се смали. Той затвори очи и го стисна още по-здраво, изгарящ от омраза към Клаус. Илюзия, всичко това бе само илюзия…

— Стефан… — Това беше сподавен шепот, едва чуващ се като шумолене от падане на листо от дърво. Увисна във въздуха за около минута и след това изчезна, а Стефан се озова с купчина кости в ръце.

— И накрая всичко свършва ето така, повече от двеста отделни, но лесни за сглобяване парчета. Връща се към изходното състояние… — В далечния край на кръга от светлина се чу изскърцване. Белият ковчег се отвори сам, капакът се вдигна. — Защо да не ти бъде оказана една малка чест, Салваторе? Върви да оставиш Елена там, където й е мястото.

Стефан коленичи, целият тръпнещ, загледан в нежните бели кости в ръцете си. Всичко това беше само илюзия — Клаус просто контролираше транса на Бони и му показваше това, което искаше Стефан да види. Клаус не можеше истински да нарани Елена, но огненият бяс в гърдите на Стефан му пречеше да осъзнае това. Съвсем внимателно той положи крехките кости на земята и ги погали още веднъж, за последно, с безкрайна нежност. После вдигна очи към Клаус, който бе изкривил устни в презрителна гримаса.

— Това не е Елена — отрони Стефан.

— Разбира се, че е. Мога да я позная, където и да е. — Клаус разтвори ръце и започна да декламира:

— Познавах жена, на която дори и костите бяха прелестни… 7 7 Цитат от Тиъдър Ретке (1908–1963), американски поет. — Б.пр.

— Не. — Пот изби по челото на Стефан. Постара се да заглуши гласа на Клаус, за да се концентрира, стиснал юмруци. От неимоверното усилие ставите му изпукаха. Да се бори с влиянието на Клаус, беше все едно да бута огромен камък нагоре по стръмно възвишение. Но костите на земята започнаха да треперят и около тях засия слаба златиста светлина.

— Дрипа и кост и кичур коса 8… глупак е тоз, който се обръща към тях като към своята красива дама… * 9

Светлината потрепваше, танцуваше дори, докато свързваше костите заедно. Топлина и златист отблясък ги обгърна, за да ги издигне нагоре. Сега пред смаяния Стефан се появи неясна форма с меко излъчване. Капките пот от челото се стичаха в очите му, докато чувстваше как дробовете му ще експлодират.

— Глината лежи неподвижно, но кръвта си пробива път… 10

Косата на Елена, дълга и коприненонежна, със златист оттенък, се спускаше над оформящите се рамене. Отначало размазани, но после ясно фокусирани се оформиха и чертите на Елена — тънки мигли, малък нос, нежно разделени устни като венчелистчета на роза. Бяла светлина засия и се завихри около фигурата й, за да създаде фина прозираща рокля.