Л. Смит: Тъмното обединение (Книга четвърта)

Лицето на Елена се промени: вече почти нищо не бе останало от косата й, а кожата бе станала сивкава и жилава като подметка. Нещо се размърда в подноса със сандвичите, както и сред прясно зейналите гробове. Бони не искаше да ги гледа. Каза си, че ще полудее, ако го направи.

— Ти не си Елена! — изкрещя тя и побягна.

Вятърът духаше косата й в очите и тя не можеше да вижда. Нейната преследвачка беше по петите й. Усещаше я съвсем близо зад себе си. Давай към моста, каза си тя, а после ще измислиш нещо.

— Чаках те — каза й съществото, което бе облечено в роклята на Елена, странно създание, само сивееща кожа и кости, с дълги извити зъби. — Чуй ме, Бони. — Сякаш някаква ужасна сила я теглеше назад.

— Ти не си Елена! Ти не си Елена!

— Чуй ме, Бони!

Сега прозвуча гласът на Елена, истинският й глас. Не онзи подигравателно гаден глас — нито плътен, нито грозен, а настойчив. Идваше някъде зад Бони и нахлу в съня й като студен свеж вятър.

— Бони, чуй ме, няма време…

Всичко наоколо започна да се размазва. Костеливите ръце върху раменете на Бони, осеяното с надгробни плочи гробище, изпълненият със зловония горещ въздух. За миг гласът на Елена прозвуча ясно, но после изведнъж заглъхна както при лоша телефонна връзка с далечно затънтено място.

— … Той изкривява нещата, променя ги. Аз не съм толкова силна като него… — Бони не чу няколко думи. — … но това е важно. Трябва да намериш… сега. — Гласът отново заглъхна.

— Елена, не те чувам! Елена!

— … лесна магия, само две съставки, тези, за които вече ти казах…

— Елена!

Когато се изправи рязко в леглото, Бони още продължаваше да крещи.

— И това е всичко, което си спомням — завърши Бони, докато двете с Мередит крачеха по Сънфлауър стрийт между редиците от високи къщи във викториански стил.

— Но наистина ли беше Елена?

— Да. И накрая тя се опита да ми каже нещо. Но тази част от съня не беше ясна, с изключение на това, че говореше за нещо важно, ужасно важно. Какво ще кажеш?

— Сандвичи с мишки и отварящи се гробове? — Мередит изви елегантните си вежди. — Мисля, че си попаднала в смесица от роман на Стивън Кинг и приказка на Луис Карол.

Бони си помисли, че Мередит навярно има право. Но сънят продължаваше да я безпокои. През целия ден не я остави на мира, изтласквайки на заден план по-ранните й тревоги. Сега, докато двете с Мередит наближаваха къщата на Каролайн, старите тревоги се завърнаха с нова сила.

Трябваше да каже на Мередит, каза си Бони, като хвърли неспокоен кос поглед към приятелката си. Не биваше да оставя Мередит да прекрачи прага неподготвена…

Мередит вдигна очи към осветените прозорци на къщата „Кралица Ана“ и въздъхна.

— Наистина ли обиците ти трябват за тази вечер?

— Да, трябват ми, абсолютно. — Вече бе прекалено късно. Може пък така да се окаже най-добре. — Ще ти харесат, като ги видиш — додаде тя, доловила нотката на отчаяна надежда в гласа си.

Мередит се спря и проницателните й черни очи се приковаха за миг изучаващо върху лицето на Бони. После почука на вратата на къщата.

— Само се надявам Каролайн да не си е вкъщи тази вечер, защото няма да можем да се отървем от нея.

— Каролайн да си е у дома в събота вечер? Не ставай смешна. — Бони бе задържала прекалено задълго дъха си и сега й се зави свят. Звънливият й смях прозвуча неуверено и фалшиво. — Що за хрумване — продължи тя с истеричен тон, когато Мередит отбеляза, натискайки дръжката на вратата.

— Не мисля, че има някой в къщата.

Бони, обладана от някакво шантаво вдъхновение, добави:

— Тра-ла-ла.

Мередит задържа ръката си върху дръжката, но замря, преди да се обърне с лице към приятелката си.

— Бони — тихо рече тя, — да не си откачила?

— Не. — Внезапно всякаква надежда напусна Бони, сграбчи ръката на Мередит и се взря тревожно в нея. В този момент вратата се отвори. — О, Господи, Мередит, моля те, не ме убивай…

— Изненада! — изкрещяха три гласа.

— Усмихни се — просъска й Бони и тласна Мередит през вратата, но тя внезапно се запъна, нежелаеща да прекрачи прага. Озоваха се в ярко осветена стая, с много шум и дъжд от станиолови конфети. Лицето на Бони грейна с пресилено въодушевление, преди да заговори през стиснатите си зъби: — После ще ме убиеш… заслужавам си го… но точно сега само се усмихвай.

Имаше и балони, от онези скъпите, на компанията „Майлър“, а върху масичката за кафе беше струпана огромна купчина подаръци. Букети цветя бяха подредени грижливо из цялата стая и Бони не пропусна да забележи колко добре пасваха орхидеите на бледозеления шал на Каролайн. Беше от „Хермес“, копринен, с десен на лози с гроздове. Отсега мога да се обзаложа, че към края на вечерта тя ще закичи някоя от тези орхидеи в косата си, помисли си Бони.