Л. Смит: Тъмното обединение (Книга четвърта)

— Дали да го направим? — запита Сю на висок глас.

— Ще се осмелим ли? Това е въпросът — произнесе Мередит замислено.

Бони отново установи, че останалите момичета се взират в нея. Поколеба се за миг, сетне сви рамене. Стомахът й вече се бе свил от възбуда.

— Защо не? — попита тя. — Какво можем да изгубим?

Каролайн се обърна към Вики:

— Вики, в подножието на стълбата има килер. Спиритическата дъска трябва да е там, на най-горната лавица сред купчината от други игри.

Дори не си направи труда да я помоли, помисли си Бони, намръщи се и понечи да протестира, но Вики вече бе изскочила от стаята.

— Можеше да бъдеш поне малко по-любезна — скара се Бони на Каролайн. — Какво е това, въплъщаваш се в ролята на злата мащеха от приказката за Пепеляшка?

— О, стига, Бони — махна Каролайн нетърпеливи. — Вики има късмет, че изобщо я поканихме. И тя го знае.

— А пък аз си мислех, че просто е заслепена от всеобщото ни великолепие — подметна Мередит язвително.

— А освен това… — заговори Бони, но бе прекъсната.

Звукът отначало бе слаб и някак си далечен, но ясно доловим. Беше писък. След него надвисна мъртвешка тишина, а накрая се заредиха покъртителни викове.

За миг момичетата в стаята останаха като вцепенени. После всички се втурнаха по коридора и надолу по стъпалата.

— Вики! — извика Мередит, която първа се добра до долния етаж благодарение на дългите си крака. Завари Вики пред килера, с протегнати ръце, сякаш се опитваше да предпази лицето си. Все още пищейки, тя се вкопчи в Мередит.

— Вики, какво има? — попита Каролайн, повече ядосана, отколкото изплашена. Наоколо по пода бяха пръснати кутии от различни игри, жетони за „Монополи“ и карти за игра. — Защо крещиш така?

— То ме сграбчи! Тъкмо се бях пресегнала към най-горната лавица и нещо ме сграбчи през кръста!

— Отзад ли?

— Не! Отвътре, от килера.

Изплашената Бони надникна през отворената врата на килера. Там бяха подредени зимни палта, като някои от тях висяха чак до пода. Мередит се освободи внимателно от паническата прегръдка на Вики, грабна най-близкия чадър и започна да мушка палтата.

— О, недей — не сдържа Вики уплашения си вик, но чадърът се натъкваше само на дрехи. Мередит започна да ги отмества с него, за да стигне до дъното на килера от груби дъски от кедрово дърво.

— Ето, видя ли? Няма никой — рече с облекчение. — Но ти знаеш какво е дрешник, пълен с палта. Висят ръкави. Обзалагам се, че ако се наведеш достатъчно навътре между тях, ще ти се стори все едно някакви ръце се сключват около теб.

Вики пристъпи плахо напред и докосна един висящ ръкав, след което погледна нагоре към най-горната лавица. Захлупи лице с шепи, но дългата й копринено-мека коса се спусна над тях и ги закри. За един ужасяващ миг на Бони й се стори, че Вики плаче, но след малко чу кикотенето й.

— О, Господи! Наистина си помислих, че… ох, колко съм глупава! Сега ще оправя всичко тук — каза Вики.

— По-късно — заяви Мередит твърдо. — Да отидем във всекидневната.

Преди да се присъедини към останалите, Бони хвърли последен поглед към килера.

Когато всички се събраха около масичката за кафе с няколко запалени лампи за по-ефектно, Бони допря леко пръстите си до малкия пластмасов планшет. Всъщност досега никога не бе използвала спиритическа дъска, но знаеше как се борави с нея. Планшетът се местеше върху отделните букви и така се оформяше съобщението — ако духовете пожелаят да говорят. И това беше всичко.

— Всички трябва да го докоснем — обясни тя на останалите и ги наблюдаваше, докато следваха инструкциите й. Пръстите на Мередит бяха дълги и изящни, на Сю — слаби с овални нокти. Ноктите на Каролайн бяха лакирани в яркочервено, а на Вики — изгризани.

— Сега ще затворим очи и ще се концентрираме — додаде Бони тихо. Чуха се леки въздишки, докато момичетата едно по едно се подчиняваха на нарежданията на медиума. Странната атмосфера постепенно обзе всяко от тях.

— Мислете за Елена. Представете си я. Ако тя е някъде там, ние искаме да я призовем при нас.

В голямата стая надвисна тишина. В мрака зад спуснатите й клепачи на Бони й се привидя бледозлатиста коса и очи, сини като лапис лазули.

— Хайде, Елена — зашепна. — Говори с мен.

Планшетът започна да се помръдва.

Никоя от тях не го направляваше, защото всички му оказваха натиск от различни точки. Ала въпреки това дребният пластмасов триъгълник се плъзгаше плавно и уверено. Бони задържа очите си затворени, докато плъзгането на планшета не престана. Едва тогава се осмели да погледне. Планшетът сочеше към думата да.