Лоис Бюджолд - Сделката на капитан Ворпатрил

— Ще следваме плана. — Синята жена се изправи, загледана в двете тела. — Но първо май ще трябва да ги убием.

— Чакайте, чакайте! — каза Иван на крачка от паниката. Жената говореше сериозно, макар и без ентусиазъм. — Тоест, съгласен съм с диагнозата ви за местни наемници. Което означава, че едва ли знаят много. Обаче не мисля, че са убийци… шапкари. Бас държа, че искаха само да ви отвлекат. — След миг добави: — А и не заслужавам ли някаква награда, задето ви спасих от тях? Така де. Целувка би било добре, но предпочитам да ме развържете. По-практично е.

Наня го изгледа продължително, после кимна. Коленичи и го развърза под неодобрителния поглед на синята си приятелка. Иван изпухтя с облекчение, разтри китките и глезените си и чак тогава рискува да се изправи. Стаята се люшна, но само толкова.

Наистина не трябваше да си насилва късмета, но пък късметът обича смелите и прочие… Наведе се и й подложи бузата си просто за да види какво ще стане.

Колебание. Разширени очи, които отблизо се оказаха светлокафяви, с цвят на шери, по-светли от кожата й и подчертани от дълги черни ресници. За негова гигантска и нескрита наслада Наня лепна целувка на бузата му.

— Видя ли? — насърчи я той. — Не е чак толкова трудно. — Приятният гъдел се задържа още миг върху кожата му.

Той побутна с крак един от нападателите пътьом — Риш се беше навела и пребъркваше джобовете им, — после отиде до прозореца и подаде глава през голямата квадратна дупка. Ставаше течение. Подемник на въздушна възглавница от онези, с които техниците извършват ремонти по фасадите на високи сгради, се полюшваше току под перваза. Към подемника беше прикачен голям пластмасов кош, като онези за мръсното бельо в болници и хотели. Празен. И кажи-речи точно толкова голям, колкото да събере телата на две зашеметени жени. Класика. Никакво въображение. Но практично, от друга страна — кошът беше евтин и често срещан предмет, който не би привлякъл ничие внимание, освен ако не се появиш с него на някое крайно необичайно за кошове с мръсно бельо място.

Иван се дръпна от прозореца и се обърна към жените.

— Мда, отвличане. А не убийство. Освен ако идеята не е била първо да ви убият, а после да разкарат чистичко труповете. Някакви предположения кое от двете е вярното?

Наня стоеше с ръце пред гърдите си, сякаш й е студено.

— И двете ми изглеждат еднакво вероятни. Не знам. Зависи.

— Някаква идея кой ви праща платени нинджи преди зазоряване? Не, глупав въпрос, забравете, че попитах. Нека пробвам пак — бихте ли споделили с мен кой би ви пратил горепосочените и прочие?

Наня поклати глава. Къдриците й се люшнаха умърлушено.

— Няма документи, няма пари, нищо няма — докладва Риш и се изправи. — Само зашеметители, ръкавици и дребни боклучета в джобовете.

Чак сега Иван забеляза, че нападателите наистина носят тънки прозрачни ръкавици. Евтини ръкавици, които се продаваха навсякъде и които милиони хора по цялата планета използваха в ежедневието си. Нищо, което да е единствено по рода си, нищо, което да проследиш, и ръкавиците, и очилата за нощно виждане, и зашеметителите… Бандитите или нямаха пари за добро оборудване, или бяха по-умни, отколкото изглеждаха.

— Между другото, не е изключено тези двамцата да си водят подкрепление, което чака накъде отвън — подхвърли Иван.

— Имаме резервен път за бягство. По покривите — каза Наня.

— Пробвали ли сте го?

— Да — отвърна Риш и го изгледа намръщено, което не значеше много, защото тя по принцип го гледаше намръщено. — Събирай багажа, Тедж.

„Тедж?“ Е, Иван поначало знаеше, че „Наня“ е измислено име. Но пък синята жена за пръв път се изпускаше пред него. Започваше да му вярва — или губеше самообладание?

— Знаете ли къде отивате? Тоест, имате ли къде да отидете? — попита Иван.

На което Риш отвърна:

— Не е твоя работа.

А Наня-Тедж каза:

— Защо питаш?

Иван предпочете да отговори на нея:

— Ами, помислих си, че може би ще е добре да се скриете у нас за няколко дни. Да обмислите ситуацията и да планирате следващите си действия на спокойствие. Помежду ни няма никаква връзка, която да насочи враговете ви към моя дом. Трудно бихте намерили по-сигурно място, където да се укриете, особено при бързината, с която се налага да действате. А и няма да ви искам наем.

Наня се поколеба. После кимна. Риш въздъхна.

— А с тези двамата какво ще правим? — попита и кимна към буците. — Най-сигурно ще е да ги убием…

Иван още не можеше да реши коя от двете командва парада. Но буците наистина представляваха проблем. Най-очевидното решение беше да се обади в комарската ИмпСи и оттам да изпратят професионален екип чистачи. Което му напомни да си вземе портфейла, зашеметителя и комуникатора. Жените не възразиха. От друга страна…