Изабел Абеди - Луциан

Дали беше прав? Какво би било, ако при Луциан този шок се е получил от това, че самият той е извършил нещо ужасно? Че той, да се изразим с думите на Яне, е станал жертва на собствената си агресия?

Наведох глава.

— Да — прошепнах накрая, — разбирам.

Луциан ме погледна. Дори и през маската забелязах колко се натъжи.

— Виждаш ли? — промълви тихо.

— Не! — Направих крачка към него и отново хванах ръцете му. — Нямах точно това предвид. Аз разбирам какво си мислиш ти. Но се заблуждаваш. Ти не си лош. Знам това. Чувствам го.

Преди да успее да ми отговори, продължих припряно.

— Трябва да потърсиш помощ. Да намериш някой, на когото да се довериш. Някой, който разбира от тези работи.

Потиснах въздишката си. Майка ти много я бива, беше казал Лерой. Да, без съмнение. Но да разкажа на Яне за проблемите на Луциан или да го изпратя при нея, изведнъж ми се стори абсолютно немислимо.

Почувствах невероятно облекчение, че пред нея не бях споменала и дума за Луциан.

Ако Луциан беше някой си, някой чужд, да кажем съученик или пък познат… Но не беше. Той ме вълнуваше много повече от всеки друг, когото бях срещала в живота си. А изглежда имаше към мен същото усещане. Ако Яне започнеше да нарежда пъзелите в неговата история и я разгадаеше, щеше да разбере как се бяхме запознали, как беше стоял посред нощ под прозореца ми и какви страхове го обземаха, и първо повече нямаше да ме пусне да мръдна от къщи, а за него щеше да съобщи в полицията.

— Има някой — прекъсна Луциан мислите ми.

Уплашена, погледнах през рамо. Трите зомбита си бяха тръгнали и там бяха останали само Фреди Крюгер и двете вещици. Едната се беше облегнала на перилото, докато Фреди Крюгер се натискаше с другата.

Луциан се разсмя.

— Нямах предвид тези — каза той. — Има някой, на когото съм разказал за себе си. И няколко неща, които успях да разбера.

Имал някой? Кой? Имаше предвид типа с бара ли? Не, определено не. Или пък? Започнах да не разбирам дали чувствам облекчение, или ревност. Защо се е доверил на някого си, а не на мен?

— И кой е той? — попитах. — И какво откри?

Луциан си пое дълбоко въздух. Наведе глава. Заприлича на маска. После ме погледна.

— Мога ли… да те попитам нещо?

Едва чувах гласа му.

— Да — отговорих бързо. — Да, разбира се.

— Баща ти — започна той — на английски ли говори с теб?

Стъписах се.

— Да. Е, и?

Вече му го бях казала.

Луциан сложи пръста си върху малкото слънце, което и днес, носех на врата си.

— Това украшение — продължи той — по случай тръгването ти на училище ли ти го подари баща ти?

Преглътнах. Това не му го бях казала. Или? Нямах представа.

— С рокличка ли беше? — шепнеше Луциан. — Синя? От светлосин хавлиен плат? И щампована златна рибка?

Гърлото ме стегна.

— Не знам.

Сега вече шептях и аз. Наистина не знаех. Но ми се стори познато. Сърцето ми заби по-учестено.

— Защо ме питаш за това?

— А ученическата ти кесийка? — продължаваше Луциан, без да ми отговори. — Червена ли беше ? На бели точици?

Сърцето ми спря, после отново затупка.

— Не помня. Почакай. Ти не си ли, не сме ли…?

Като светкавица ме прониза мисълта за възможно обяснение.

— Да не си Леон ?

Изведнъж пред очите ми се появи образът на слабото чернокосо момченце, с което ходех в основното училище. За първия учебен ден го бяха облекли в сив костюм на тънко райе. Водеше го винаги баба му, сандвичите му бяха с варени яйца и гъсти пикантни сосове. Цялата класна стая се умирисваше.

— Възможно ли е — повторих аз и започнах да се смея глупашки — да сме ходили на училище заедно и ти?

Луциан отмести поглед от мен и застина. Този път се обърнах съвсем бавничко с надеждата, че така моите опасения ще се изпарят във въздуха. Но не беше така. Сузи ме беше открила. Тя стоеше на вратата на терасата и от ужасения й поглед разбрах, че е познала Луциан. Но това, което беше по-объркващо, беше този тип в заешкия костюм. Той напираше да застане пред Сузи. И ето че си махна маската.

Беше Себастиан.

Почувствах се, сякаш някой ми беше изкарал въздуха с кроше в корема.

— Какво правиш ти тук? — успях да кажа.

Себастиан се изсмя. Трябваше да прозвучи ехидно, но вместо това смехът му беше по-скоро жален. Лицето му беше червено и запотено. Косата му беше залепнала на челото. Изглеждаше гротескно в белия плюшен костюм и ужасно наранен.

— И аз това се питам — отговори той. — Не можех да зная, че вече си си избрала друг съиграч за криеница. Себастиан премести погледа си от Луциан върху мен.