Изабел Абеди - Луциан

— Да — гледаше ме Себастиан. — Не е нужно да заекваш. Аз те слушам.

— Загубих си iPod-а, окей? — викнах неочаквано силно. — Типът го беше намерил и ми го тикна в ръката. Благодарих му и това беше всичко. Дори не знам името му. — Поне това отговаряше на истината.

— Аха. Е, щом е така… — физиономията му беше каменна.

— Да, така е. А ако не ми вярваш, не мога да ти помогна.

Себастиан повдигна рамене. Изведнъж стана някак безпомощен.

— Все едно. Забрави. Хайде да влезем.

Последвах го и почувствах как всичко в мен се стяга. Имаше право. Това, което правех, беше всичко друго, но не и честно, спрямо него.

Но пък от друга страна, бях виждала това момче, на което наистина не знаех името, всичко на всичко три пъти. И то всеки път съвсем за кратко. Тогава защо имах усещането, че Себастиан има право да ревнува?

— Бекс, идваш ли? — Себастиан се беше усмихнал, за да прикрие може би своята несигурност. Държеше ми вратата, докато влизах.

— Странно беше това, което каза Тайгър в края на урока, нали? Защо не включи и себе си, говорейки как мислите ни измъчват? Смяташ ли, че има някаква тайна рецепта? Би му подхождало.

Не съм заслужила. Просто не съм заслужила Себастиан да е така мил с мен. Но усещах почти физически облекчението. Себастиан беше най-добрият ми приятел и за нищо на света не исках да го загубя. Вкопчих се в него.

— Братко — казах, — и аз се запитах същото.

Седнахме на масата при Сузи. Тя вече си беше поръчала и поглъщаше пържените си картофи. Себастиан поръча един сандвич с пуешко за себе си и един вегетариански бургер за мен, като плати и двата. И докато дъвчехме, Сузи се грижеше за разговора. Точно след десет дена щеше да празнува рождения си ден и се надяваше денят да е горе-долу топъл, та да може да направи грил парти на брега на Елба както миналата година. Молеше се Димо̀ да дойде. Вчера бандата имаше репетиция и Димо̀ беше донесъл тениски за беквокалистките — бели, с червен кръст и надпис „Болни сестри“.

Всеки път, когато Сузи споменаваше името Димо̀, трепкаше с клепачи и Себастиан ме сритваше с крак под масата.

„Окей“, мислех си. Всичко е както си беше. Всичко си е както винаги. Въздъхнах, облегнах се назад и видях черния перчем на бара.

Задавих се от вълнение и започнах да кашлям като луда. Докато Себастиан ме тупаше по гърба, аз разпознах тясното лице с тъмните очи.

Той седеше на бара съвсем навътре, в ъгъла, и държеше чаша кола във въздуха. Изглеждаше, сякаш ми казва „наздраве“.

Хърках. Парче маруля беше заседнало в хранопровода ми. Сълзи ми излязоха на очите, но аз не отвръщах поглед.

Сега момчето се хлъзна от табуретката на бара и тръгна през пълното бистро към нас. Лицето му имаше съсредоточен израз. Въпреки че вървеше бавно, движенията му бяха леки и гъвкави като на диво животно, което приближава с тихи стъпки своята жертва. Явно нито Сузи, нито Себастиан го бяха забелязали, което се дължеше може би на моя пристъп. Момчето беше вече на няколко крачки от нашата маса. Демонстративно пое дълбоко въздух, при което не ме изпускаше от очи. Ъгълчетата на устните му се разтегнаха в крива усмивка и то отмина.

Бих се затичала след него, но в този момент най-после отново си поех въздух и когато изтрих сълзите от лицето си, той беше изчезнал зад ъгъла.

Сузи ме гледаше загрижено, а Себастиан ми подаде чашата си.

— Ето, пийни нещо. Господи, Бекс, червена си като рак! Така по добре ли е?

Отпих, преглътнах, след което кимнах. Това, че пулсът ми играеше като луд, не се дължеше на задавянето ми.

— Идвам веднага — казах аз, когато Сузи и Себастиан най-после станаха и върнаха таблите си. — Трябва да отида за малко в клозета. Вие тръгвайте!

Когато вратата след тях се затвори, аз се спуснах към бара.

— Извинете — обърнах се към сервитьорката. Тя имаше яркозелена коса и татуиран саламандър на ръката. — Момчето, което седеше преди малко тук — прокашлях се, — случайно да знаеш името му или да си го виждала друг път?

Зеленокосата обърна глава към мястото, където беше седял младежът. Чашата от кола и чинията все още бяха там, макар и празни, само едно листо от салата лежеше самотно на ръба на чинията.

— Мамка му! — извика тя. — Този задник не си плати! — Когато се обърна отново към мен, лицето и беше зачервено от ярост. — Не, не му знам името. Ако му го знаех, щях да извикам ченгетата. Мръсник! И на тебе ли ти е откраднал нещо?

Когато поклатих безмълвно глава, тя смръщи чело.

— Я, чакай. Ти не седеше ли там отпред до вратата? Нали ти се задави?