Любен Дилов - Атомният човек

Звездният разузнавач, който беше се завърнал преди около десет години, покрай другото обаче донесе със себе си новини, които развълнуваха хората с необичайна сила. През време на обратния си път, той беше пресякъл в много голяма близост орбитата на една известна досега само от математически изчисления голяма планета, обикаляща звездата Проксима-Алфа от съзвездието Центавър. Върху проявените ленти с поразителна яснота бяха се отпечатали контурите на тази планета и донесените данни караха астролозите единодушно да твърдят, че тази планета прилича по всичко на Земята и че на нея е възможно да има необходимите условия за съществувание на органичен живот.

Няколко месеца след завръщането на този разузнавач в посока на планетата отлетя нова ракета с далечно управление. Тя носеше на борда си събрана в една грамадна танкета подвижна автоматична наблюдателница и лаборатория. Ракетата трябваше да кацне на новооткритата планета и да стовари танкетата, която, движейки се самоходно, щеше да предава чрез собствен радиотелевизорен предавател всички данни по състава и температурата на атмосферата и изгледи от местността, през която ще се движи. С такива танкети някога човекът за пръв път бе разгледал отблизо природата на Марс и на Луната и за пръв път сега такава танкета щеше да кацне извън слънчевата система.

След толкова години, най-после бяха наближили датата и часът, когато танкетата щеше да започне своите предавания. Тези предавания, благодарение на мощните препредавателни станции на Луната и Марс, всеки човек можеше да наблюдава по домашния си телевизор.

Светът бучеше от предположения и догадки в очакване на посочения час. Човечеството се вълнуваше така, както години наред не беше се вълнувало. Ще има ли живи създания на тази планета? Това беше въпросът, който бурно се обсъждаше из улици и ресторанти, в метрото и в домовете. Ще има ли на тази планета някакви по-висши същества, или и този път човечеството ще си остане със съзнанието, че единствено него природата е избрала като средство за своето самопознание?

Хората отдавна знаеха, че из другите слънчеви системи и особено около звездата Денеб и двойната звезда №61 от съзвездието Лебед има много планети, ала те бяха твърде отдалечени и все още науката беше безсилна да изпрати там ракети, които да покажат истинския им вид. Трудно, с мъчителни стъпки, които траеха много десетилетия, човекът едва-едва проникваше в тайните на заобикалящите го звездни светове. Главната трудност идеше от липсата на база извън слънчевата система, която би могла да скъси огромните разстояния до най-близките звезди. Защото това бяха разстояния, които при постигнатата скорост на летене извън притеглянията на небесните светила, се измерваха с десетки и стотици години човешки живот. И сега тази планета можеше да се окаже изведнъж праг към безбройните, още неразтворени врати на най-близките съзвездия. Ако тя предложеше на човека минимални условия за построяването на междинна база, той не би могъл да й бъде по-малко благодарен, защото тя щеше да му послужи като мощен трамплин за нови скокове из вселената. Тези въпроси вълнуваха пък хората на науката. Нещо повече те не смееха още да очакват.

Джими сигурно единствен остана незасегнат от тия тревоги. Пред него сега стояха по-важни въпроси, които, както смяташе той, трябваше да решат окончателно съдбата му. И в този момент малко го интересуваше дали на новооткритата планета ще има други хора. От цялата вселена го интересуваше сега само един човек — Марина.

Все пак в часа, когато трябваше да започнат предаванията на танкетата, Джими, както милиардите себеподобни по земното кълбо, се оказа пред телевизора в своя кабинет. Този ден Марина не беше го потърсила, а и той напразно се опитва да влезе във връзка с нея.

Говорителят с необичайна тържественост оповести, че включва препредавателната станция на Марс, който по това време се намираше откъм Западното полукълбо. Джими запали усмихнат една пура и зачака с разгоряло се нетърпение. Екранът зумтеще тихо, примигваше с тъмни и светливи отблясъци, ала не се виждаше нищо и на Джими се струваше като че ли гледа през прозорец в мътната и непроницаема стена на есенна мъгла.

„Дали не се е повредила танкетата?“ — помисли той с безпокойство и посегна към регулаторния бутон. Ала в този момент екранът неочаквано започна да става по-светъл. В горния му край настъпи избистряне и върху очертало се ясно квадратче се появиха цифри. Те затрептяха и изчезнаха. На тяхно място изпъкнаха някакви букви, подредени като математическа формула. Джими, който не познаваше устройството на танкетата, гледаше разочаровано цифрите и формулите. Те не му говореха нищо. Той съвсем не можеше да знае, че в този момент хиляди специалисти гледаха на тях като на някакво откровение. Стана от мястото си, готов вече да наругае и танкетата, и нейните създатели, и тези, които бяха вдигали толкова шум около нея, когато изведнъж екранът се заля от ярка жълтеникава светлина и пред смаяните му очи се разкри чудната гледка на хубав слънчев ден. Слънцето, което не се виждаше, така ярко блестеше в свежата зеленина на някакви храсти и треви, че Джими като че ли усети неговата топлина да го лъха в лицето. Обективът на камерата започна бавно да се движи. Върху екрана картините се сменяваха постепенно, като разкриваха все нови и нови подробности на един дивен растителен свят, който дишаше с лекия полъх на вятъра и тръпнеше под силните лъчи на незнайното слънце. Танкетата беше поела своя изумителен, ненаправляван от никого път и пращаше пред очите на своите създатели такива неща, каквито и най-големите оптимисти не бяха очаквали. Тя пресече малко ручейче. То беше бистро и бълбукаше, и се пенеше също както всяко свое братче тук на Земята. Нещо се шмугна в гъстата трева на неговия бряг. Нещо прелетя като сянка далече из въздуха. Та това бяха живи същества! Животни? Птици? Възможно ли е? Не е ли това някакъв шантаж? Не е ли хрумване на хитър фоторепортер, заснимал картини от природата някъде из южните райони на Америка? Ето там на хоризонта се очертаваше тъмната стена на огромна гора. Над нея се синееха вериги на планина. Не са ли това Кордилиерите?