Джордж Мартин - Бягащият ловец

— Или даже не в стаята ми — каза европеанецът. — В уличката, отзад. Мога да те изведа там и да ти кажа да си смъкнеш тази рокличка, да си разтвориш краката и сериозно, какво би могла да направиш? Просто хипотетично, нали. Просто казвам: какво ако? Това имам предвид под сила. Имам власт над теб. И не защото съм добра личност, а ти си лоша. Изобщо не става въпрос за морал.

Ръката му се смъкна от нейната. От мястото си Рамон предположи, че е продължила по бедрото й или може би дори по-натам. Тя вече седеше много сковано. Все още се усмихваше, но усмивката беше крехка. Машината пачинко беше спряла. Никой друг в бара не говореше, но европеанецът не го забеляза. Или може би го забеляза и точно това беше целта: всеки да чуе и да разбере. Рамон срещна очите на Микел Ибрахим и почука по ръба на чашата си. Барманът не проговори, просто му сипа още.

— Всичко е в силата. — Гласът на оня вече бе по-тих. В думите имаше басова нотка. Жената се засмя и избута косата си назад. Нервен жест. — Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — каза тя. Гласът й бе по-тънък. — Наистина. Но мисля, че е време да си…

— Не ставай — каза европеанецът. Не молеше.

„Боклук“, прошепна някой. Рамон си допи уискито. Беше му четвъртото. Може би петото. Микел имаше кредитните му данни. Ако беше без пари, Микел щеше да го е изритал навън. Рамон остави празната чаша на бара и бавно, преднамерено, постави двете си ръце с дланите надолу, и ги изгледа. Ако беше прекалено пиян, нямаше да му се сторят негови. Приличаха на неговите. Като цяло. Беше достатъчно трезвен. После погледна напред и се видя в мъглата на огледалото; видя, че леко се усмихва. Жената се засмя. В смеха й нямаше веселост. Имаше страх.

— Искам да кажеш, че разбираш — каза европеанецът. Гласът му беше тих. — А след това искам да дойдеш с мен и да ми покажеш колко много си съгласна с мен.

— Ей, pendejo — каза Рамон. — Сила ли искаш? Какво ще кажеш да дойдеш навън и да ти сритам шибания гъз?

Европеанецът се обърна, изненадан. Последва миг на пълна тишина, а след това барът ревеше, всички бяха станали на крака, ръкопляскаха. Рамон видя мига на страх в очите на мъжа от Европа, последвалия гняв. Намести ножа в ръкава си и се ухили…

— На какво се усмихваш, hijo? — каза инспекторът.

— Просто си мислех за нещо — отвърна Рамон.

Дълга пауза. Инспекторът се смъкна до него, все едно двамата бяха затворници в една и съща килия.

— Ще промениш ли версията си?

Рамон дръпна дълго от цигарата, въздъхна бавно и издиша дълга сива струя дим. Няколко коментара, един от друг по-гадни, му минаха през ума. Неща, които можеше да каже, за да им покаже на тия колко не го е страх от тях, нито от извънземните, за които се бяха направили на ловни кучета. Накрая каза просто:

— Не.

— Твоя работа.

— Все пак ще получа ли храна?

— Разбира се. И си направи една услуга. Премисли. И го направи бързо. Пол има една идея как да покаже на енье, че си пълен с говна. И ако те поискат да те качим на кораба им, заминаваш. И тогава си обречен.

— Благодаря за предупреждението — каза Рамон.

— De nada — отвърна инспекторът. От тона му ясно се разбираше, че за него наистина не е нищо. Тъй или иначе.

Времето в килията беше странно нещо. Тъмнината го беше оставила с чувството, че е захвърлен и забравен. Сега, когато бяха включили осветлението, имаше усещането, че го наблюдават непрекъснато. Светлината беше безжалостна: правеше всяко петънце и драскотина в килията съвършено ясни. Рамон огледа раните си и заключи, че ще го боли и ще пикае кръв още дни наред, но пък нямаше да е последният, убит от Джони Джо Карденас. Щеше да се възстанови… ако енье му позволяха.

Имаше истории — всички официално отричани — какво ставало с хора, прегрешили срещу екипажите на транспортните кораби. Рамон беше слушал доста от тях и им вярваше — или не, според това кой ги разказваше, кога и къде. След като беше стигнал в колонията, всички те придобиха статута на разкази за призраци. Бяха забавно плашещи и нелепи, но не и нещо, за което да си хабиш времето в мислене. Сега обаче се чудеше. Ако го вземеха, щеше ли да издържи?

Нищо нямаше да спечели, ако запазеше тайната на Манек, след като енье бездруго щяха да я изтръгнат от него. Касапницата, която щеше да последва, щеше да е същата. Все едно щеше да е дали Рамон е предложил информацията, или са я измъкнали сами. Освен, разбира се, за самия него.

От друга страна, той беше корав кучи син. Тъй че може би щеше да издържи дори да се опитаха да го прекършат. Нямаше как да го разбере, без да е опитал.