Джордж Мартин - Бягащият ловец

Това, както и фактът, че не му допадаше идеята да играе по свирката на някакъв шибан извънземен, все едно дали беше Манек, или енье.

— Може би ще ми кажете от къде на къде ви интересува това?

Шефът на следователя хвърли поглед към енье, после — към наблюдателната камера и обратно. Съвсем леко трепване, като издал се играч на покер.

— Бихме искали да знаем — каза ченгето.

— Губернаторът иска да знае за шибаната ми банска хавлийка? И гащите ми ли ще ви накара да душите? Майната му.

Енье проговори. Гласът беше тънък, писклив и непривичен — същество, говорещо на език, който е не само чужд, но почти немислим за него.

— Защо ти отказваш?

Рамон вирна брадичка към следователя.

— Не ми харесва този шибаняк.

Енье помисли, дългият му език пробяга навън и омаза гърдите със слуз. Следователят едва не посиня от яд, но замълча. Чужденецът вече водеше шоуто, властта съвсем явно се беше прехвърлила. Рамон се постара да задържи тялото си отпуснато, докато мислите му се въртяха трескаво. Част от ума му беше завряла от паника, друга част остана предизвикателна и непокорна. Беше като в битка.

Харесваше му.

— Ти — каза енье. — Който наричат Пол.

Следователят зае почтителна поза, само дето не тракна токове. Рамон поклати глава отвратен.

— Ти си отстранен. Напусни. Не се връщай.

Следователят примига, устата му зяпна за миг, след това се затвори шумно. Погледна началника си, но той само сви рамене и кимна към вратата. Следователят — Пол — излезе от стаята за разпити вдървен, все едно че му бяха забили метла в задника. Рамон вдигна пръст към останалия вътре човек.

— Ей, ese. Сега ще я получа ли тая цигара?

Инспекторът беше по-възрастен и гневът му оставяше място за хумор в ъгълчетата на очите. Извади от джоба си евтина самозапалваща се цигара, драсна я на пода и я изтъркаля горяща по масата към Рамон. Миришеше на мухлясал картон и на нечий задник. Рамон дръпна дълбоко и издуха пушека на кръгчета, докато говореше.

— Това ми е хавлийката. — Посочи с лявата си ръка. — Имам си я от години. При злополуката с фургона ми значи си спях. Само това бях изнесъл. Мамка му, защо не взех и обувките? Още имам мехури.

— Откъде дошло? — изчурулика енье.

Дотук Рамон се беше оправил с лъжата си. За кратко дори беше изпитал гордост от нея.

— От вас — отвърна сега.

В последвалата тишина инспекторът се наведе напред, само на сантиметър. В гласа му имаше колкото топла добронамерена шега, толкова и хладна, стоманена заплаха.

— Не прекалявай, hijo.

Туловището на енье се люшна напред-назад, очите бавно се завъртяха. Езикът му, слава Богу, се беше прибрал в скрития клюн. Рамон знаеше от времето си с тях, преди години, че когато едно енье спре да се облизва, значи е доста ядосано.

— Спечелих го по пътя насам — каза Рамон. — От Земята. На кораба на енье. Двама от вашите искаха да се научат да играят покер. Играта вървеше, тъй че ги пуснахме да влязат. Издъниха се. По едно време се напих, давам на оня, големия pendejo, да заложи шибаната си хавлия вместо уиски. Каза, че му била боен сувенир или някакви такива говна. Не го схванах изобщо. Както и да е, той губи четворки и седмици на моите три дами и аз печеля хавлията. Беше по-голяма тогава. Накарах го да я подреже отдолу да ми става, но доста добре издържа досега. — Замълча да дръпне отново. — Сега ще ми кажете ли какво му е толкова важното на това?

Воня като от развалени яйца и варена ряпа изпълни стаята, толкова силна, че му залютя на очите.

— Този да бъде изолиран — каза енье. Очите му не се откъсваха от Рамон, но беше ясно, че говори на инспектора. — Без никаква комуникация.

— Ще се погрижим за това, сър — отговори инспекторът.

Енье се обърна и Рамон видя как старшият се вдърви, щом езикът на съществото се показа и го близна за довиждане. „Доста добре го понесе“, помисли Рамон. Някаква следа от насмешката трябваше да се е показала на лицето му обаче, защото когато енье се изтътри от стаята, началникът вдигна вежда и го изгледа без капка хумор. Рамон сви рамене и допуши цигарата. Имаше чувството, че ще му е последната за доста време.

Две униформени ченгета влязоха да го придружат до новата му квартира. Килиите под участъка също не бяха съвсем нови за Рамон, но за първи път вървеше трезвен по сивите циментови коридори. Зърна за миг инспектора, който още бършеше врата си с носна кърпа и говореше с някакъв висок стегнат мъж, в когото Рамон след миг разпозна губернатора. Трето лице вдигна очи към него, докато завиваше — жена с тъмна права коса. На слизане по стълбите Рамон съжали, че не му бе останал шанс да й махне. Не я беше виждал след онази нощ в „Ел Рей“.