Джордж Мартин - Бягащият ловец

Долу в килиите чакаше следователят. Рамон отдалече усети гнева му — излъчваше се от него като зной. Стомахът му се сви, устата му пресъхна. Пазачите го спряха и ченгето закрачи като дива котка напред.

— Знам, че лъжеш — каза следователят. — Мислиш си, че можеш да ги преметнеш с някаква тъпа история как изчезнал фургонът ти? Говното ти надушвам.

— И какво според тебе крия? — отвърна Рамон. — Мислиш, че всичко това е част от някакъв голям шибан план? Излизам навън, губя всичко, което имам, едва не умирам, и всичко заради някаква скапана хавлия? Какво си смъркал, а?

Полицаят пристъпи по-близо, впи очи в неговите. Дъхът му беше неприятно топъл. Миришеше на пипер и текила. Беше с пет-шест сантиметра по-висок от Рамон и се изпъна да го изтъкне. Рамон едва надви инстинкта да отстъпи назад, по-далече от гнева му.

— Не знам какво криеш — каза ченгето. — Не знам и защо се интересуват ония шибани лизачи на камъни. Но знам, че не Джони Джо Карденас е убил онзи посланик. Тъй че нещо против да ми кажеш какво всъщност става?

— Представа нямам, пич. Тъй че нещо против да ми се разкараш от пътя?

Нещо като полузъбене, полуусмивка изкриви устата на полицая, но той се дръпна встрани и се обърна към пазача:

— Сложете го в дванайсета.

Пазачът кимна и подкара Рамон. Беше все едно, че влизаше в убежище против силна буря: подсилен бетон и небоядисани врати с панти от композит. Рамон се остави да го обърнат към една от пресечките на коридорите, а после по къс проход. Въздухът беше застоял и душен. В една от килиите някакъв нещастник ревеше проклятия. Рамон се опита да отърси всичко това от ума си, но напрежението във вътрешностите го стягаше все по-силно и по-силно. Колко дълго щяха да го държат тука? Щеше ли да дойде някой в негова защита?

Нямаше си никого.

Вратата на килия дванайсет се отвори безшумно и Рамон пристъпи вътре. Беше малко помещение, но не и тясно. Четири нара до всяка стена, открита дупка в средата за тоалетна. Светлината беше бял луминесцент, скрит зад предпазно стъкло в тавана. Някой беше издраскал в стъклото думи, но лампата беше прекалено ярка и не можеше да се разчетат. Вратата се затръшна, магнитният лост изщрака глухо. Един мъж на един от долните нарове се обърна да го погледне. Беше огромен. Широк в раменете, черепът му — покрит с евтини татуировки и тънка черна четина, започнала да посивява на слепоочията. Очите му бяха като на куче. Топките на Рамон се опитаха да изпълзят нагоре по корема му.

— Здрасти, Джони Джо — каза Рамон.

Извлякоха го навън, преди Джони Джо да е успял да го довърши съвсем, и го замъкнаха в друга килия. Рамон легна на циментовия под и усети, че диша. В устата му имаше вкус на кръв. Май беше изгубил два зъба. Луминесцентът в тази килия беше изключен, така че беше съвсем като в гроб. Или в цистерната на извънземните. Изкикоти се на това, а след това — на болката, дошла след кикота. Смехът можеше да е и нещо друго. Отчаяние. Болка.

Да си стигнал толкова далече, да си изтърпял толкова много, само за да изгниеш в килия под участъка на губернаторската полиция. И за кого? За извънземните, които го бяха унизили и използвали? Пукаше му за тях. Нищо не им дължеше. На Манек и на шибаняците като него. Не им дължеше нищо. Вече не помнеше защо си го беше въобразил това. Кии , избитите от енье, не бяха човешки бебенца. Нищо не значеха. Ако просто им кажеше , можеше да си иде. Можеше да намери Лиана. Може би да прати писмо на Мартин Касау, да каже колко съжалява и че разбира защо Мартин се бе опитал да го убие. Можеше да седи до реката и да слуша плясъка на водата по камъните на кея. Можеше пак да си вземе фургон и да замине в пустошта, където нямаше нито хора, нито извънземни, нито затвори. Само трябваше да им каже.

Надигна се на лакти и изграчи:

— Ще кажа. Хайде, pendejos. Искате да знаете какво знам аз ли? Ще ви кажа. Само ме пуснете!

Никой не го чу. Вратата не се отвори.

— Само ме пуснете.

Изпадна в изтощителен сън там, на пода, и засънува, че двойникът му е в килията с него, пуши цигара и дрънка за някакви сексуални подвизи, които Рамон не помнеше. Опита се да му изреве, че са в опасност, че трябва да се разкарат оттук, а после си спомни, че другият е мъртъв. Двойникът му, който също така стана Манек и Паленки, вече беше подхванал някакво сладострастно описание как чукал онази с европеанеца, когато Рамон успя да се намеси — възрази по-скоро мислено, отколкото с думи, че това изобщо не се е случвало.

— Откъде знаеш? — попита двойникът му. — Ти не беше там. Откъде знаеш?