Ричард Морган - Вариант 13

Койл го удостои с безразличен поглед и изгрухтя:

— Цялата шибана полиция работи по случая. — И затвори люка. — Код 2347. Полет по план. Да тръгваме.

— Благодаря. Моля, заемете местата си.

Автокоптерът говореше с гласа на Ейжа Бадауи, нисък и меден, и толкова характерен, че човек не можеше да го сбърка с друг дори и в толкова кратка фраза. Севги имаше смътен спомен от статия в някакво списание — вероятно я бе чела в момент на леко умопомрачение, докато е чакала за среща с адвокатите например — за софтуерния договор, който Бадауи сключила с „Локхийд“. Широки пиарски усмивки и ръкостискания, протести на вбесени фенове. Прозявка, после: „Заповядайте, госпожо Ертекин“. Роторите набраха скорост, мърморенето на двигателя се издигна в приглушено звукоизолирано кресчендо от другата страна на прозореца и се отлепиха от площадката. Потънаха в седалките. Автокоптерът се издигна, наклони се и ги понесе към залива.

Севги също направи усилие да завърже разговор:

— Открихте ли нещо по обшивката?

— Сканиращите екипи обработват корпуса в момента. — Кабинката беше със срещуположни седалки и Койл седеше отсреща й, но вместо към нея, гледаше през прозореца. — До довечера ще разполагаме с пълен виртуален образ.

— Бързо действате — каза Нортън, макар да не беше съвсем вярно.

Ровайо го погледна.

— Отвори се работа вътре в корпуса, така че обшивката остана на заден план.

Сащисано мълчание.

Севги и Нортън се спогледаха.

— Вътре? — попита Севги с любезен тон, който не предвещаваше нищо добро. — Отворили сте люковете?

Двете ченгета от Ръба си размениха вещи усмивки. На Севги започваше да й писва цял ден да е най-неосведоменият човек на света. Започваше и сериозно да се вбесява освен това.

— „Гордостта на Хоркан“ е собственост на КОЛИН — тихо каза тя. — Ако сте пипали където не…

— По-спокойно, агент Ертекин — каза Койл. — Когато бреговата охрана стигнала до вашата собственост, някой вече бил отворил люковете. Отвътре. Карантинната херметизация отдавна я няма.

„Това е невъзможно!“ В последния момент успя да не го каже на глас. Вместо това попита:

— Криогнездата пострадали ли са?

Койл я изгледа замислено, после каза:

— Наистина ще е по-добре да го видите с очите си.

Автокоптерът се залюля и Севги се наведе да погледне през прозореца. В залива под тях комплексът Алкатрас на местната служба за сигурност, прословутата ССР, издигаше бледосивите си платформи и кули от островната си база. На юг покрай брега плаващ сух док се беше проснал като проектантски чертеж от прави линии и геометрични пространства, хората приличаха на точки, а превозните средства — на детски играчки. Масивният централен сегмент на „Хоркан“ се виждаше ясно в един от големите докове. Дори без външните си сегменти, дори обгорен и покрит с белези от триенето в земната атмосфера, той моментално привлече вниманието й като познато лице в групова снимка. Виждала беше негови братя в орбиталните докове на нанокулата Каку, а архивни изображения на самия „Хоркан“ задръстваха лаптопа й още от момента, в който корабът беше преустановил връзката си с контролната зала на КОЛИН. Докато висеше, често и продължително, в чакалнята на адвокатската кантора и в безсънното спокойствие на нощите без пиячка, Севги се беше взирала в детайлите, докато уморените й очи не започнеха да смъдят. „Добрият детектив ляга, става и диша с детайлите — беше й казал веднъж Лари Касабиан. — Това е начинът да хванеш лошите“. И навикът й остана. Познаваше вътрешното разположение на кораба толкова добре, че можеше да мине през него от единия до другия край със завързани очи. Хардуерните и софтуерните спецификации пък знаеше наизуст. Имената на пътниците в криогнездата й бяха познати като марките на продуктите, които от години купуваше по навик, биографичните данни за всеки пътник изникваха неканени в главата й винаги щом си представеше съответното лице.

„Наистина ще е по-добре да го видите с очите си.“

А сега всички най-вероятно бяха мъртви.

Автокоптерът кацна с машинна прецизност върху издигната платформа в единия край на пристанищния комплекс. Двигателите млъкнаха и люкът се отключи. Койл се обади по радиото, вдигна люка и пръв скочи навън. Севги слезе след него. Меденият глас на Бадауи я последва под повеите на вятъра.

— Внимавайте при слизане. Моля, затворете люка след себе си.

Койл ги поведе по стъпалата на платформата. Долу ги чакаше комисия по посрещането. Трима униформени от службата за сигурност на Ръба стояха зад цивилен офицер, чието лице Севги познаваше от два виртуални инструктажа за фалшифицирането на генни отпечатъци, на които беше присъствала миналата година. Гладки азиатски черти, които му придаваха младежки вид, гъста сива коса и небрежно омачкани дрехи, които не се връзваха с безстрастната проницателност на очите. По този поглед и по други аспекти на поведението му беше стигнала до извода, че сигурно е Подобрен — високопоставените служители от администрацията на Ръба обикновено бяха, — но нямаше други доказателства освен тази чисто интуитивна догадка. В неофициалните сбирки след инструктажите той беше говорил с тиха резервираност, най-вече за семейството си, а очите му се бяха спирали само мимоходом на гърдите й, за което тя му беше благодарна. Сега се опита да си спомни името му и синаптикът й го подсказа услужливо.