Ричард Морган - Вариант 13

Джо сметна, че каквото и налягане да има в корпуса на космическия кораб, не ще да е много различно от стандартното земно атмосферно, защото някой — или нещо — вече беше разхерметизирал вътрешния люк и той беше открехнат, точно колкото водата да се отцежда бавно през цепнатината. Джо изсумтя.

„Ако не беше отворен, стълбата щеше да е наполовина под шибаната вода.“

Докосна микрофона си.

— Командване? Имам отворен вътрешен люк. Не знам дали се е отворил автоматично, или такова… ъъ, от човешки фактор.

— Разбрано. Действай внимателно.

Той се намръщи. Надявал се беше, че ще му кажат да се връща.

„Поне подкрепление можехте да ми пратите бе, хора. Това чудо е дошло от космоса, нали така, най-вероятно от Марс. Един Господ знае какви гадинки може да има вътре. Нали затова кацат на нанокулите, заради карантината.“

За миг се замисли дали да не поиска подкрепление.

Но…

„Екипиран си. — Направо чуваше как търпеливият глас му обяснява като на дете идиотче. — Маската и гелът те пазят от биозаплахи, макар че няма данни за такова нещо. Изпълнявай заповедите.“

После и гласът на Здена: „За това ни плащат, каубой.“.

И хиленето на другите.

Така че потръпна, смъкна се до края на стълбата, стъпи във водата с единия си крак и натисна предпазливо люка. Той леко поддаде.

— Върхът.

— Острие?

— Нищо — кисело каза той. — Просто действам с изключителна предпазливост, мамка му.

Подпря се с една ръка на стената и отпусна тежестта си върху люка, защото търпението му започваше да се изчерпва и…

… и люкът потъна под крака му.

Увисна тежко на пантите и водата се изля в тъмната вътрешност с кух проточен плисък. Внезапно поддалият люк свари Джо неподготвен и той изпусна стъпенката, за която се държеше. Падна, направи тромав опит да се хване за нещо, не успя, но пък успя да си удари пътьом главата в стълбата. Пропадна през отворения люк и му остана време само колкото да извика нечленоразделно:

— Маам…

… и падна тежко на нещо много твърдо, навярно страничната стена на коридора отдолу.

При удара си прехапа езика. Удари си жестоко рамото, също и ребрата — единият край на ХМ-а едва не проби жилетката му при падането. Изсъска от болка.

Като се изключи това, беше добре, защото се изтърколи на нещо меко. Остана неподвижен няколко секунди, изчакваше сигнали за щети откъм крайниците си.

„Да мисля за цялото си тяло, нали така, серж?“

Успя да се ухили. Май нямаше счупено. Вдигна поглед и прецени, че е паднал от три, най-много три и половина метра.

Изсмя се облекчено във филтъра на маската и довърши възклицанието си:

— … ка му.

— Острие? — От командването най-после се обадиха, изведнъж се бяха притеснили нещо. — Докладвай за състоянието си. Ранен ли си?

— Добре съм. — Надигна се на една ръка, присви очи в тъмнината и включи осветлението на шлема. — Паднах. Нищо осо…

Лъчът светлина попадна периферно върху нещо, което не би трябвало да е тук. Той завъртя глава и лъчът го освети изцяло…

— Ааа, стига бе, еба си ра…

И изведнъж, проумял въпреки категоричното си нежелание какво вижда и на какво всъщност е паднал, Джоуи се задави и повърна, повърнатото прогори носа и гърлото му и напълни маската.

Севги Ертекин се събуди със странното убеждение, че вали на сиви мръсни пелени, над целия град.

„През юни?“

Примигна. Някъде зад отворения прозорец на апартамента долетя призивна сирена. Носталгично позната като викането на мюезина за молитва в стария й квартал, което още й липсваше толкова много, но натоварена с адреналинов импулс, какъвто в молитвения призив нямаше. Поръждясалият й професионален рефлекс изскочи на повърхността, после се отпусна и потъна обратно, прогонен от събудилите се спомени. Този зов вече не я засягаше. А и без това меланхоличният затаен призив на полицейската кола идваше отдалеч. Шумотевицата откъм уличното пазарче долу почти го заглушаваше. Хора се надвикваха, в повечето случаи доброжелателно, от сергиите за звукови системи се лееше музика, трескави неоарабски ритми, за които нямаше настроение в момента. Денят беше започнал без нея.

Макар да знаеше какво ще последва, Севги се обърна към прозореца. Ярката слънчева светлина я удари в лицето и тя стисна очи. Вариполярните завеси се издуха от вятъра, който влизаше през прозореца, нажежени до бяло от утринната светлина. Явно беше забравила да ги върне в матов режим с дистанционното. Празна бутилка „Джеймисън“ се подаваше наполовина изпод дългото перде; изглежда, някой — „Някой, да бе, Сев е била, кой друг?“ — я беше търкулнал по лакирания паркет на хола, след като се бе изпразнила откъм съдържание. Същият хол, където беше прекарала нощта — с дрехите, на дивана. Замисли се с известно усилие и започна да си спомня някои неща. Беше седнала на дивана след края на партито и беше разказала играта на бутилката. Имаше смътен спомен как си говори сама, докато пушливата топлина на уискито се разлива по вените й. През цялото време си беше повтаряла как ще пийне само още едно, само още едно, после ще стане и ще…