Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Нацистът не може да търпи факта, че пасторите възпитават народа, или просто влияят върху неговото духовно формиране. Такова положение му се представя като посегателство върху идеологическия монопол на партията, който за него е аксиома. В интерес на точността трябва да кажем, че борбата против католическата църква е присъща само на германския фашизъм, който в това отношение е най-екстремистки. За италианския и особено за испанския фашизъм това не важи. Те не нападат религията, макар с църквата и духовенството също да имат търкания относно възпитанието на младежта. Ние привеждаме тази особеност на германския фашизъм като твърде утипичнат. Тя изразява една от най-съществените черти на тоталитаризма — стремежа към абсолютен духовен монопол, — нещо, към което се стремят също италианският и испанският фашизъм. Но те не могат да постигнат идеалния случай в нацистка Германия, понеже в Италия и Испания католическата религия е единствена и господствува безразделно.

Единствено, антирелигиозната борба на нацистката партия, колкото и сурова да е, не може да стигне до последователен атеизъм, защото никоя фашистка държава не може да изкорени вярата изобщо. Борейки се против една религия — християнската — тя насажда друга — идеологията на фашистката партия.

Смисълът на този тип антирелигиозна борба не е изкореняването на вярата в името на разума и свободомислието, а премахването на една вяра в името на друга, която трябва да я замени Истинският атеизъм, който е тъждествен със свободомислието, предполага неограничено голяма духовна свобода на индивида, каквато фашистката държава никога не би могла да даде.

В условията на тоталитаризма понятието «унификация» се свежда не просто до уеднаквяване на обществения живот в резултат на икономическа стандартизация на обществото. Става въпрос за такова уеднаквяване, с което се установява контрол на фашистката партия над държавата, а посредством нея и над гражданското общество. Това е такова политическо уеднаквяване, при което фашистката партия разпростира своя монопол върху онези области на гражданското общество, които при традиционната буржоазна демокрация са свободни от контрола на държавата и политическите партии: изкуство, литература, вкусове, развлечения и пр., чак до семейните въпроси.

Унификацията се състои в това — четем в материалите на Нюрнбергския процес, — че «властта… на партията в цялост се простира върху всички сфери на обществения и частния живот. Партията ръководи държавата, партията ръководи въоръжените сили, партията ръководи всички отделните личности вътре в самата държавата. Партията унищожава всички институции, групи и отделни хора, които не желаят да приемат ръководството на фюрера» (84–570).

Унифицирането започва най-напред в чисто политическата сфера с премахване на всички форми на местно самоуправление и федерализъм. Техните пълномощия се прехвърлят в ръцете на централната партийно — държавна власт, която превръща своя апарат по места в послушно оръдие, изпълняващо всичко, което се нарежда от горе.

Валтер Фрик, първият министър на вътрешните работи в кабинета на Хитлер, в статия от 1935г. за фашисткия ежегодник изразява по следния начин унификацията в политическата сфера: «Взаимоотношенията между империята и отделните провинции сега бяха организирани на съвършено нови принципи, дотогава неизвестни в историята на германския народ. Имперският кабинет получава неограничена власт. Не само негово право, но и негов дълг става империята. От днес нататък ще съществува само един национален авторитет — империята. По такъв начин германската империя става унифицирана държава в цялата администрация в провинциите се осъществява само по заповед на имперската власт или от нейно име. Границите на провинциите стават само административни граници, не охраняват повече суеверията на тези провинции.

Със спокойна решителност при поддръжката на целия германски народ имперският кабинет постоянно осъществява вековното стремление на цялата германска нация — създаването на унифицирана националсоциалистическа държава» (89–69).

Премахването на местното самоуправление — тази първа стъпка в политическото унифициране на държавната власт — също така ясно е изразено в Италия. Италианският фашизъм заварва едно общинско самоуправление, въведено още в 1888г. и придобило вече силата на традиция макар с всичките «слаби страни» на буржоазната демокрация, като котерийност и партизанщина при избирането на кметовете, партиен кариеризъм, нескончаеми речи вместо дела и пр.