Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

За да може да осъществи това ръководство, тя придобива и съответната строго централизирана организационна форма, където отделният член е сведен до положението на войник в партията, който трябва безпрекословно да изпълнява заповедите на погорната партийна инстанция. «Основа на партийната организацияе принципът на водачеството» — се казва в устава. — Членството в НСДАП изисква пълно подчиняване на личните интереси на интересите на фашистката партия. Програмата за партийния член е «догма», в която той не може да се съмнява или да я критикува; влизайки в партията, той я приема безусловно и работи за нея. «Тази програма — се казва в устава — трябва да бъде твоя догма. Тя изисква пълно подчиняване на националсоциалистическото движение… Право е това, което служи на това движение и по такъв начин на Германия» (89–25). И пак в устава е казано: «Фюрерът създаде Националсоциалистическата германска работническа партия. Той я изпълни със своя дух и със своята воля и с нейна помощ на 30 януари 1933г. завзе властта над държавата. Волята на фюрера е върховна в партията» (89–28).

Всичко в нацистката партия е съобразено с предназначението и да стане школа за подчинение. В нея най-висока партийна добродетел е подчинението и безусловното изпълнение на заповедите на съответния фюрер. Предаността към партията, изразяваща се в безпрекословно изпълнение на заповедите, е основното качество при издигането на партийните кадри. «Само човек, който е преминал школата на подчинение в партията има право да заема висши ръководни постове. На нас ни са нужни само такива ръководители, които са се издигнали от низините. Всеки политически ръководител, който не отговаря на тези принципи, трябва да бъде отстранен от длъжност или да бъде назначен на низшия пост на блоклайтера или целенлайтера за допълнително обучение» (89–19).

Наистина националсоциалистическата партия формално се изгражда на принципа на доброволността. В нея партийният член влиза без принуждение и това изрично е вписано в устава. Но като се съединява с държавата и става казионна формация, от която зависи съдбата на отделния гражданин, партията раздава права, служби и привилегии, с което потъпква по същество този принцип. Обстоятелството, че в националсоциалистическата държава чиновник може да стане само който членува в партията, принуждава маса хора да влязат в нея, а които са влезли, да не смеят да я напускат. Особено опасно е изключването от партията. То е по-страшно от оставането извън нея. Безпартийният в известен смисъл е по-добре от изключения от фашистката партия. Поради тясната връзка между партията и държавата «изключването от партията е било равносилно на загубване на средствата за съществуване с всички произтичащи оттука последствия» (89–392).

Чиновниците, членумащи в партията, специално са подложени на двоен натиск: от една страна, от партийния апарат, а, от друга — от техните административни началници, също партийни членове, поддържащи най-тясна връзка с ръководителите на фашистката партия. «Върху чиновниците, членуващи в партията, се упражнява още допълнителен натиск от страна на висшестоящите учреждения и министерства, което също е било оръдие за принуждение, заставящо чиновниците да работят в партията — четем в съветското издание на материалите от Нюрнбергския процес. — Ако чиновникът се откаже, той трябва да мисли, че това ще има за него печални последствия. Той трябва да се опасява от това, че неговите висшестоящи началници ще му налощат дисциплинарно наказание, а това ще доведе до загубването на заплатата.

Ако той искал да избегне тази опасност и напуснел редовете на партията, то все едно загубвал правото на съществуване» (89–392).

Това е един от типичните случаи, когато монополно управляващата фашистка партия поради срастването и с държавния апарат се превръща във военно — бюрократическа организация. По този начин тя изключва от системата принципа на доброволността, преставайки да бъде политическа партия в собствения смисъл на думата. Защото всяка политическа партия трябва задължително да се опира на принципа на доброволността и убеждението. Партията, която се изгражда с оглед държавното ръководство, не може да не приеме вековните принципи на държавата: бюрокрацията, бюрократическият централизъм, авторитаризма, спазването на тайната, принуждението и насилието.

Оттук и противоречивото положение на фашистката партия в условията на изградената от нея тоталитарна система. Формално, по устав, тя има един принцип, а принципите на нейния реален вътрешнопартиен живот и морал са съвсем други, дори противоположни. По устав членуването е доброволно, но на практика е принудително. Защото от това, гражданинът член ли е на партията, зависи дали ще заеме определена длъжност в държавната йерархия. Делови качества, компетентност, квалификация отстъпват на заден план пред главното изискване: член ли е на НСДАП съответният кандидат? Тя прокламира принципа на убеждението, което нацистите обикновено наричат «увещаване», но никога в реалния живот на низовите партийни организации този принцип не е съществувал. На негово място винаги се оказват принудата и грубата сила. Изглежда дори нелогично партията, разполагаща чрез държавата с всички и всякакви средства за принуда, да използува свободния обмен на мнения и вътрешнопартийната дискусия при разрешаването на политическите проблеми. Тези демократични принципи са органически враждебни на самата и природа, доколкото нейният апарат се бюрократизира. Абсолютната власт, с която разполага посредством държавата, я развращава. Затова всяка вътрешнопартийна опозиция, дискусия и политическо различие се възприема като предателство и се наказва, както държавата наказва, за «държавна измяна». Понеже централното партийно ръководство на фашистката партия е уи държавнот ръководство, което държи цялата власт в ръцете си, то възприема опозицията срещу себе си като опозиция срещу цялата партия и държава, а следователно и срещу народа, с който то много лесно се идентифицира. Това е специфично идеологическо мистификатерство, в което бюрократическата върхушка на фашистката партия вярва. Висшият партиен водач, който излиза от догмата, присъща на всяка фашистка държава, че водачът, фашистката партия, държавата и народът са едно и също и не могат да се разкъсват, при всеки случай на опозиция в партията спрямо него разсъждава така: «Щом тези хора са против мене, те са против партията, тъй като аз изразявам интересите на фашистката партия и съм упълномощен от нея да я представлявам». Като илюстрация е уместно да се напомни за събитията през нощта на 30 юни 1934г., известни под названието «Нощ на дългите ножове» или като «Рьомов пуч». Рьом, Карл Ернст и другите висши фюрери на щурмовите отряди (а през 1934г. СА са огромна сила, наброяват около 3 милиона членове) искат да направят от последните редовна армия. Това означава, че и ръководителите на тази армия ще я оглавят като висши офицери, представляващи въоръжените сили на страната. Висшите фюрери на щурмовите отряди са смятали това съвсем естествено и логично. Както политическите ръководители на партията (Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Хес, Розенберг и пр.) със завземането на властта станаха държавни ръководители и влязоха и правителствения кабинет, така и военните ръководители на партията (на партийната армия) следва да станат ръководители на въоръжените сили на държавата, още повече, че щурмовите отряди изиграха най-важната роля при завладяването на държавната власт от националсоциалистите.