Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Наивно е да се мисли, че единството на фашистката партия и държавата се изчерпва със срастването на апарата на едната и другата. Всъщност то има много по-широк диапазон и обхваща идеологическата сфера. Идеологията на фашистката партия, която изгражда държавата по свой образ и подобие, се придава на държавата и по такъв начин става държавна идеология. И това става точно така, както партийното знаме на НСДАП (червен флаг с пречупен кръст в средата) става държавно знаме на Германия.

Но тъй като в случая става дума идеологията на една монополноуправляваща партия, тя не може да бъде друга освен монополногосподствуваща, изключваща конкуренцията на различаващи се от нея възгледи или друга идеология. А узаконеният монопол на фашизма в идеологията неизбежно прераства във фанатизъм и мракобесие.

«Когато се преследват определени цели — заявява Хитлер — тези, които се противопоставят, трябва да бъдат изтребени» (155–163). Гьобелс също категорично отрича правото на съществуване на всяко мнение, което се различава от националсоциалистическо то: «Като националсоциалисти ние сме убедени, че ние имаме право. Ние следователно не можем да търпим ако някой от нас твърди, че и той е прав, защото това по необходимост значи, че и той е националсоциалист, и ако не е националсоциалист, той не е прав!» (155–157).

За да унищожи всякаква друга идеология и установи абсолютен монопол на своята, фашистката държава използува извънтеоретически, извънидеологически средства. Тя прибягва до физическия терор и до концентрационните лагери. Срещу идеите тя излиза с физически терор. Това е основен белег на фашизма в идеологията. Именно във фашистката държава е възможно това уникално за XX век явление — да се затварят хората в концлагери само защото мислят различно от държавата, без дори публично да изразяват това различие (т.нар. «превантивен арест»). Тоталитарната фашистка държава не може да позволи тези «иначемислещи» граждани да стоят свободни (в смисъл — извън концентрационните лагери). От гледна точка на нейния стремеж към завършен идеологически монопол те са потенциална опасност, понеже разпространяват вредни слухове и създават «пораженчески настроения» сред населението. По такъв начин те ерозират морално — политическото единство на «народа», подкопават неговата вяра в правотата на фашистката кауза и в мъдростта на водача.

Не трябва да се забравя, че фашистката държава като строго и последователно централизирана система, където отделните съставки се намират в пълна субординация, не търпи асинхронност в действията в някоя своя част. Достатъчно е само един сектор да е в дисхармония със системата, за да се разпадне самата тя. Достатъчно е например да има свободен печат, за да се разложи цялата фашистка идеология, или свободни избори, за да се разпадне системата. Понякога дори и един публичен съдебен процес е в състояние да разтърси сериозно основите на режима.

Поради изключително тясната връзка и взаимозависимост между частите на тоталитарната фашистка система последната е много чувствителна към всякакви, дори и най-малки пробиви. Затова действува така безпощадна. Оттук произтича нетърпимостта и свирепото преследване на онези, които мислят и действуват либерално. Оттук идва онази дива омраза към либерализма на традиционната буржоазна демокрация — омраза, която прозира във всички трудове на фашистките теоретици и идеолози. Фашизмът мрази буржоазната демокразия, защото тя си позволява това, което за тоталитарната държава е смъртна опасност: търпимостта.

Съществува илюзията, че идеологията на тоталитарната държава по начало съдържа в себе си нетърпимост, фанатизъм и омраза към свободомислието, а впоследствие ги насажда и като принцип в реалния политически живот на държавата. В същност пътят на зараждането на тези принципи е обратен: реалният политически живот на фашистката държава (изграждането на еднопартийна система, установяването на единство на партията и държавата и пр., т.е. самата структура на държавата) ги създава и закрепва в идеологическата сфера.

Фашистката държава може да не се ръководи от расизма и антисемитизма, както бе с италианския и някои други разновидности на фашизма — това не е задължително, — но тя трябва да мрази разнообразието на възгледите и търпимостта на либерализма като идеология. Без това тя не може да съществува.