Лев Скрягин - Тайните на морските катастрофи

Щормът на Сейбъл като правило се предшествува от необикновено ослепителния изгрев на слънцето. Но дявол знае откъде се появява пелената от оловносиви облаци, която покрива слънцето, небето става почти черно и ето вече в дюните тънко засвирва вятърът. Той набира сила, започва да фучи, грабва пясък от върховете на дюните и го подгонва през острова към океана… Заради този бръснещ пясис на острова няма нито едно дърво и даже храст. Само в долината между двата реда дюни расте хилава трева и див грах.

Приливното течение край Сейбъл се движи на север със скорост 1–1,5 възела, а отливното, насочено на юг, преминава над плитчините по източния и западния край на острова със скорост до 2 възела. При това тези течения са измамни — под влиянието на вятъра скоростта и посоката им на движение се менят.

Главната опасност, която дебне моряците край Сейбъл, са пълзящите пясъци на неговите плитчини. Това е «тресавището на океана», което може да се наблюдава единствено още на Гудуинските пясъци и близо до Хатерас. Пясъците на коварния остров буквално поглъщат корабите, попаднали в техните обятия. Достоверно известно е, че параходи с водоизместване 5000 т и дължина 100–120 м, след като се окажат върху плитчините на Сейбъл, изчезват напълно от погледа за два-три месеца. Моряците са кръстили този остров «гълтач на кораби».

Веднъж в края на миналия век известният американски учен, изобретателят на телефона Александър Грехъм Бел, бил свидетел на това, как пред очите изчезвали кораби в пясъците на Сейбъл. Той бил потресен от разигралата се на 4 юли 1898 г. близо до Сейбъл драма, когато след сблъскване потънал френският параход «Ла Бургон». Ученият смятал, че една част от хората в парахода са се добрали до Сейбъл и очакват там помощ. Бел организирал за своя сметка спасителна експедиция, пристигнал на острова и най-внимателно го претърсил. За негово огорчение спасили се от катастрофата там нямало. В очакване на парахода Бел прекарал няколко седмици на острова. Ученият станал очевидец на погребението на огромния американски четиримачтов барк «Крофтън хол». Бел писал през юли 1898 г.: «Баркът заседна на плитчината през април тази година. Великолепният кораб изглеждаше невредим, ако не се смята това, че корпусът му се беше пропукал по средата. Днес пясъците погълнаха напълно жертвата си.»

Историята на Сейбъл е истински летопис от човешки трагедии, това е непрекъсната верига от събития, свързани изключително с корабокрушения и престъпления от всякакъв род. По запазилите се в спасителната станция на острова документи пазачът на фар Джонсън нанесъл на картата местата и датите на гибелта на корабите от 1800 г. насам. Ако се пресметне броят на корабите, затънали завинаги в пясъците край острова, ще получим, че всеки две години тук са търпели корабокрушение средно три кораба. А какво е било преди 1800 г.? Историческите документи, като многобройните томове на «Летописи на корабокрушенията», различните морски хроники и други източници, ни позволяват да съдим, че още преди началото на XIX в. Сейбъл е представлявал гигантско гробище на Северния Атлантик, при това може би не по-малко от «гълтача на кораби сър Гудуин».

Тук под многометровия слой пясък почиват острогърдестите лодки на смелите викинги, неугледните караки и галеони на испанците и португалците, гулетите на рибарите от Бретан, здравите кораби от бор на нантакетските китоловци, английските шмаки и кутери от Гул, тежките тримачтови кораби на Уестиндийската компания, изящните американски клипери… Цялата тази потънала в небитието армада от кораби е притисната отгоре от тежките корпуси на параходите.

Движещият се и изменящ през цялото време своята форма Сейбъл е оставал постоянен от времето на древните викинги само в едно — в своята непримирима вражда към преминаващите край него кораби. Причините, поради които корабите се оказвали край бреговете на опасния остров, били различни — едни от корабите се натъквали на него, след като се заблуждавали в мъглата, други били изхвърлени върху плитчините му от течението, трети не го забелязали в дъжда и най-сетне по-голямата част от корабите намерили тук последното си пристанище по време на щорм.

За силата на щормовете край Сейбъл може да се съди дори от следния факт. През август 1926 г. край острова в един и същи ден загинали американските шхуни «Силвия Мошер» и «Сейди Никъл». Първата се преобърнала на плитчината и екипажът й загинал. Втората била прехвърлена от вълните от единия край на острова по широчина до другия, където също се преобърнала и по-късно била затрупана от пясъците. Въобще 1926 година се оказала нещастна за моряците и доста «урожайна» за «гълтача на кораби». В годишното «меню» на Сейбъл освен двете шхуни попаднали и два парахода — канадският «Лабрадор» и английският «Харолд Каспър». Първият се оказал в желязната прегръдка на острова, след като се заблудил в мъглата. Вторият, следвайки от Англия за Ню Йорк с товар въглища, бил изхвърлен на 11 февруари от щорма върху плитчините на Сейбъл, където затънал в пясъците.