Лев Скрягин: Тайните на морските катастрофи

Минали години. В Европа все по-често пристигали вести за твърде честите корабокрушения край остров Сейбъл. Мореплавателите изисквали от своите правителства да се построи фар и спасителна станция на острова. Но нито Франция, която владеела по това време Сейбъл и загубила тук в 1746 г. два кораба от експедицията на Анвил, нито Англия — «повелителката на моретата», нито Холандия — никой не искал да си губи времето с толкова миниатюрна територия. Ако не бил случаят, не се знае колко време още Сейбъл би останал «на тъмно».

В началото на 1800 г. английските власти в Нова Шотландия намерили сред рибарите ценни вещи — златни монети и дреболии, географски карти с герба на Йоркския херцог, книги от личната му библиотека и даже неговите мебели. Просто душните рибари наричали тези вещи «нещата от Сейбъл». Оказало се, че те ги получавали срещу риба от заселниците на «Острова на пясъците». Това разтревожило англичаните. При това от Нова Шотландия не се завърнал в Лондон корабът «Френсис». А с него се превозвали личните вещи на Йоркския херцог!

Английското адмиралтейство предположило, че след гибелта на «Френсис» хората, намиращи се на борда му, са се добрали до Сейбъл, но са били убити от неговите робинзоновци. И ето подготвили за острова наказателна експедиция. Изяснило се обаче, че никой не е убивал хората от загиналия кораб. Всички те загинали и островитяните не могли с нищо да им помогнат — на острова нямало даже една спасителна лодка.

Не минало и година от гибелта на «Френсис» и в пълзящите пясъци загинал английският кораб «Принцеса Амелвд». От над двес-тата души екипаж, офицери и войници никой не се спасил. Пристигналият на помощ друг английски кораб също така затънал в пясъците на острова и всички, които се намирали на него, също загинали. Трите загубени на Сейбъл кораба свършили работа — англичаните най-сетне поставили фар и създали спасителна станция на опасния остров. Нейните служители се задължавали да оказват помощ на корабокрушенците и да опазват имуществото от разбойниците по море. А в самата Англия по това време били окачени обявления, забраняващи комуто и да било освен спасителите под заплахата от смъртно наказание да се заселва на острова без разрешение на правителството.

Това, което през 1802 г. гордо се наричало «спасителна станция», представлявало здраво скован сайвант на 150 метра от брега. В него върху дървени плазове лежал обикновен китоловен велбот. Редом се намирала конюшнята — но жребците не били специално докарани на острова! Конете живеели тук дълго преди това. И сега те са около триста на брой на острова. Никой точно не знае откъде са дошли. Една от версиите е, че това са потомци на кавалерийските коне, които доплували на острова от един френски кораб, загинал върху плитчините на Сейбъл в края на XVIII в, а другата версия е, че те били докарани на острова от някой си Томас Хенкък, чичо на знаменития Джон Хенкък — известен американски патриот от времето на Войната за независимост.

Конете на Сейбъл наподобяват по-скоро едри понита, отколкото коне. Те са много диви, издръжливи, живеят в табун, като се хранят с острица, див грах и с някакви цветя, които растат само на Сейбъл.

Ежедневно четирима спасители на коне обикаляли острова покрай линията на прибоя, пътувайки от различните му страни един срещу друг. Те се взирали да видят ветрило в мъглата, следели океанът да не е изхвърлил останки от кораб. Ето те забелязват кораб, търпящ бедствие близо до острова. Наблюдателите на галоп препускат към сайванта и вдигат тревога. Дежурните гребци впрягат четирите понита, които теглят вече велбота към водата. Като преодоляват изкусно първите три вълни на прибоя, гребците се устремяват натам, където корабът е изпаднал в бедствие. В същото време останалите спасители, включително пазачът на фара, вече препускат към местопроизшествието по сушата.

След това от загиващия кораб на острова прехвърлят въже — само така можело да се изтръгнат от пастта на Сейбъл хората, изпаднали в беда.

И в наши дни в английските лоции, описващи района на Нова Шотландия, е запазено многозначителното признание: «В случай че корабът се окаже върху плитчините близо до остров Сейбъл, екипажът следва да остане на борда, докато не се окаже помощ от спасителната станция. Практиката показва, че всеки опит за спасяване с корабните лодки завършва с човешки жертви».

В летописа на корабокрушенията са регистрирани само осем кораба, които са успели да се изтръгнат от железните обятия на Сейбъл и да избягнат Гибелта. Но историята на остров Сейбъл познава и един-единствен случай, когато помощта на спасителите се е оказала излишна.