Йордан Милев - Медният град

Подчиних се на повелята. Едва промълвих името си, името на баща ми и дядо ми, ето че девойката въздъхна дълбоко, след това отвори очи и се пробуди. Удивлението й, че ме вижда, не беше по-малко от почудата ми пред нея. Тя побърза да ме поздрави:

— О сърцат, доблестен храбрецо. Ако не притежаваше тези качества, не би преодолял препятствията и съблазните, взели живота на другите, които се опитаха да проникнат в двореца. Това са свръхчовешки възможности. Чудно ми е кой си ти: дух или ангел.

— Не, о, господарке, не съм нито дух, нито ангел. Аз съм обикновен човек, дошъл на този остров по една случайност. Краката ме доведоха неволно до двореца, който обитаваш. Имах щастието да взема ключа без трудност и мъка — отвърнах аз.

— Това може да постигне само достоен, благороден принц. В душата му не живее алчност, той не се поддава на съблазни. Та кой си ти? — запита девойката.

Разказах й какви чудесии видях през пътешествието си и какво ме сполетя. Споделих с нея голямата си мъка по загубата на другаря си Кашиф.

Тогава дочух възглас:

— Не съжалявай за приятеля си — казваше гласът — и не тъжи за него. Алчността му го погуби. Ако беше отърсил душата си от алчност, както бе отхвърлил страха, и той като теб би бил достоен да проникне в двореца на щастието.

Огледах се. Видях сладкодумен папагал да разправя това. Запитах го учудено:

— Кажи ми как алчността погуби другаря ми Кашиф?

Папагалът отвърна:

— Бъди сигурен, че алчността и пренебрегването на съвета — това е, което погуби другаря ти. Той, както и ти, видя статуята на девойката. Алчността му го подучи да отмъкне бисерната огърлица от шията й. Но едва докоснал се до нея, един от пазачите го удари със сабята, а другият го прободе с копието и начаса го уби. След това дойдоха насекомите и животните на острова и го изядоха. От него не остана нищо. Така бяха изядени и другите алчни посетители на този остров. И ако ти беше алчен като тях и беше направил същото, щеше да загинеш по същия начин. Защото създателят на тази статуя е искал да изпита тези, които посетят двореца. Той разпръснал бисери и скъпоценни камъни край статуята, за да узнае нрава им, след като гравирал дъската, която ти видя до статуята — предупреждение за алчните, повеля на авантюристите. Но ако скъпоценностите отвлекат вниманието на посетителя от ключа на двореца, това означава, че той не е достоен за щастие. Бъди благодарен, че отърси душата си от жажда за чуждото и пречисти сърцето си от това, което изложи другаря ти на гибел. Злото му прошепна и той си рече: „Да оставя тези скъпоценности заради това глупаво предупреждение? И на кого да ги отстъпя? А и кой ли може да ми ги отнеме? Та нима тази неподвижна статуя има сила да накаже някого?!“

Папагалът завърши разказа си. Останах смаян от това, което чух, и покрусен от трагичната смърт на приятеля си Кашиф.

Разпитах девойката да ми разкаже историята си и как е попаднала в този дворец.

— Моята история е необикновена — отвърна девойката. — Това е една изненада, за която не съм мислила. И на никого от моите роднини не е идвало наум, че…

Тогава почувствувах, че приятелска ръка ме издига към небето, понесе ме и полетя с мен в простора. Много скоро дворецът и девойката се скриха от погледа ми. Не след дълго видях, че се спускам на земята пред портата на града, без да узная коя скрита сила ме премести от двореца на щастието в родната земя само за един миг.

Тук видях войската на нашия скъп гост, разположена около града. Запитах ги какво се е случило. Те не скриха от мен нищо.

Принцът поискал да продължи разказа си. Но нова изненада го накарала да онемее. О, чудеса! Та това била тя, девойката от двореца на щастието! Тя била тук! Щом я видял, принц Икбал побързал да я посрещне с жар и плам, без да може да сдържи радостния вик.

— Добре дошла, о Уадиа! О, радост! Откъде идваш, сестро? Как се спаси?

— Какво виждам и чувам! — казал принц Фадил. — Колко ми е драго, че се срещнаха брат и сестра, че се събраха разделените.

Раиа побързала да прегърне гостенката си Уадиа, да я приветствува и поздрави за спасението й и за срещата и с брат й.

Желанието ми да узная историята й се усили. Но тук брат й я превари:

— Твоите вести секнаха, о Уадиа. Отчаяние, че няма вече да се завърнеш, проникна в душата ми, след като се уморихме да те търсим навсякъде. Не ме питай какво сполетя баща ти, цар Асим, от мъка. Скръбта го съсипа, горестта не го оставяше и му навлече болест. След това насън ми се яви старец с благороден вид и красив лик. Той побърза да ме поздрави, после ми заповяда да тръгна на път с най-добрата си войска, защото след време ме чака щастлива изненада. Като се събудих, реших, че съм видял безсмислени сънища. Но и следващите два дни се повтори същото. И когато разправих на татко, той ми отвърна, че е видял този сън в предишните три нощи. Той също чул, че старецът му заповядал да приготви корабите, за да пътува с тях синът му в колкото е възможно по-скоро време. Старецът му предвещал, че в края на това пътуване го чака щастлива изненада. Това ме успокои, сърцето ми се отпусна от думите на баща ми. На следващото утро отплувах с най-добрите си другари. Бурното ни пътешествие завърши с тази радостна развръзка. Разкажи ми ти, сестро, къде се кри от нас през цялото това време?