Йордан Милев - Приказка за обущаря Маруф

— Искам да остана при теб — отвърнала тя и му целунала ръка, като съжалявала за предишната си лошавина.

Тогава той определил един дворец само за нея, подарил й робини и евнуси, и тя заживяла като царица. Младият принц ходел да я посещава, както посещавал и баща си; тя обаче го мразела, защото той не бил неин син, и когато момчето забелязало в погледа й омраза и ненавист, започнало да я избягва и тя му станала противна.

А през това време Маруф се отдал на любов с хубави одалиски и престанал да мисли за своята съпруга Фатима Плашилото, защото тя вече била посивяла и остаряла, снагата й се била разкривила, изобщо била вече една оплешивяла жена, по-грозна от змията, когато си сменя кожата, а и освен това на времето се била отнасяла непоносимо лошо с него. Поговорката много добре казва: „Лошото отношение прерязва корена на желанието и вселява омраза в сърцето“. Добре е казал и този:

Пък и Маруф не я бил приел при себе си заради похвалните й качества, а се отнасял с нея почтително, защото иска да спечели благоволението на аллах всевишния…

Тук Диназада прекъснала сестра си Шехеразада със следните думи:

— Как омайват тези думи и обайват сърцето по-силно от любовен поглед! Колко прекрасни са тези чудни приказки със своите необикновени случки!

Шехеразада отвърнала:

— Какво представлява това в сравнение с онова, което ще ви разкажа през идната нощ, ако съм още жива и царят запази живота ми!

И когато се развиделило и утрото обгърнало света с блестящите си лъчи, царят се събудил радостен и спокоен, и любопитен да чуе края на приказката. Казал си:

„В името на аллаха, няма да я убивам, докато не чуя края на приказката!“

После той отишъл в заседателната зала и везирът му дошъл както винаги с кърпата за раздаване на правосъдие под мишница. И след като царят раздавал през целия ден правосъдие на народа, вечерта отишъл по обичая си в харема и влязъл при своята съпруга Шехеразада, дъщерята на везира.

А Шехеразада беше забелязала предната утрин, че вече се развиделява, и бе прекъснала разказа си по средата. И когато сега настъпила хиляда и първата нощ, последната нощ на тази книга, и когато царят влязъл в харема при своята съпруга Шехеразада, дъщерята на везира, сестра й Диназада й рекла:

— Разкажи ни докрай приказката за Маруф!

Шехеразада отвърнала:

— На драго сърце, ако царят разреши да разказвам.

Тогава царят й рекъл:

— Разрешавам ти да разказваш, защото нямам търпение да чуя края.

И тя продължила:

— Разказвали са ми, о, щастливи царю, че цар Маруф не се интересувал вече от своята жена, но я хранел, като се надявал да бъде възнаграден за това от аллах всевишния. Ала тя, като видяла, че той не търси прегръдките й и се забавлява с други, започнала да го мрази и била овладяна от силна ревност, а сатаната й пошушнал да му открадне пръстена и да го убие, и да стане царица на негово място. Затова една нощ тя станала, излязла от своя дворец и тръгнала към двореца, където живеел нейният съпруг цар Маруф.

Но случило се така, че по предопределение на съдбата и както било предначертано от аллаха, по това време Маруф си почивал при една от своите одалиски, чудно красива девойка, с хубаво лице и кръшен стан. Понеже бил боязлив, той винаги свалял пръстена от ръката си, когато отивал да си почине при някоя одалиска, от почит към свещените имена, които били изписани върху пръстена, и го поставял отново на ръката си едва след като се измиел.

И ето сега жена му Фатима Плашилото излязла от своя дворец, тъй като била научила, че преди да отиде при някоя одалиска, той сваля пръстена от пръста си и го оставя върху възглавницата, докато се измие. Освен това имал обичай, след като се порадвал на одалиската, да й нареди да си върви, защото се безпокоял за пръстена. А когато отивал в банята, той заключвал вратата на своите покои, докато се върнел оттам, и поставял отново пръстена на ръката си; сетне вече всеки можел спокойно да влиза в стаята му. Фатима знаела за всичко това и затуй именно се промъкнала през нощта, за да влезе в неговите покои, докато той спи дълбоко, та да му открадне пръстена, без той да я забележи. Докато тя се промъквала тайно, синът на царя случайно тъкмо бил отишъл в скритата стаичка, за да се облекчи в тъмното; той клечал, без да пали светлина, над дупката на мраморната плоча, като бил оставил вратата отворена. Когато Фатима излязла от своя дворец, той я видял, като бързала към двореца на баща му, и си рекъл: