Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

– Къде се намира телефонната кабина? – запитах я аз.

– Можете да използвате телефона на бара – отвърна тя.

– Много мило, но бих искал да огледам телефонната кабина.

Тя ни отведе до дъното на салона, където на стената имаше два реда закачалки, тоалетна, банкомат, а в ъгъла телефонен апарат с монети.

– Има ли камера? – запита Ана, оглеждайки тавана на тясното помещение.

– Не, в ресторанта нямаме камери.

– А този телефон често ли се използва?

– Не мога да ви кажа, тук постоянно сноват хора. Тоалетните са само за клиенти, но често влизат отвън и уж питат къде се намира телефонът. Показваме им къде се намира, но не знаем дали наистина смятат да се обадят, или просто искат да пуснат една вода. Пък и нали сега всички имат мобилни телефони?

Тъкмо в този момент мобилният телефон на Ана започна да звъни. Бяха открили колата на Стефани недалеч от плажа.

* * *

Двамата с Ана се отправихме с пълна скорост по „Оушън Роуд“, която започваше от главната улица и водеше към плажа на Орфия. На другия ѝ край имаше просторен бетонен паркинг във формата на кръг, където плажуващите оставяха колите без определен ред и ограничение във времето. През зимата на него можеха да се видят само няколко коли на излезли да се разходят жители и на бащи, довели децата да пускат хвърчила. Оживление настъпваше през пролетта, а през горещите дни на лятото той от ранна утрин се изпълваше до краен предел.

На стотина метра от паркинга, отстрани на банкета имаше спряна полицейска кола. Един униформен ми даде знак и аз отбих зад него. На това място тесен черен път се отклоняваше към гората.

– Колата е била забелязана от случайни разхождащи се – обясни той. – Изглежда е на това място от вторник насам. Прочели статията във вестника и направили връзката. Веднага проверих и се оказа, че регистрационният номер е на кола, собственост на Стефани Мейлър.

Изминахме пеша стотина метра, преди да стигнем до колата. Това наистина беше синята мазда, заснета от камерата на банката. Поставих си латексовите ръкавици и я обиколих, като огледах вътрешността през стъклата. Опитах се да отворя вратата, но тя беше заключена. Ана каза на глас мисълта, която се въртеше в главата ми:

– Джеси, как мислиш, дали не е в багажника?

– Има само един начин да разберем – отвърнах.

Полицаят донесе лост. Аз го пъхнах под капака на багажника. Затаила дъх, Ана застана зад гърба ми. Ключалката поддаде лесно и капакът рязко се отвори. Неволно отстъпих, сетне се наведох да погледна съдържанието. Багажникът се оказа празен. „Тук няма нищо – казах аз и се дръпнах назад. – Да повикаме техниците от лабораторията, докато мястото е непокътнато. Струва ми се, че този път кметът няма да има нищо против да започнем сериозно разследване.“

След като колата на Стефани беше открита, ситуацията коренно се промени. Кметът Браун бе осведомен и когато пристигна на мястото заедно с Гъливър, си даде сметка, че в предстоящото издирване местната полиция няма да стигне до никъде. Ето защо първата му работа беше да поиска подкрепления от полицейските управления в съседните градове.

Само за един час „Оушън Роуд“ буквално се задръсти от средата до паркинга на плажа. Управленията от всички краища на окръга бяха изпратили хора, а заедно с тях пристигнаха и служители на щатската полиция. Отвъд предупредителните ленти вече се трупаха любопитни.

Откъм гората се виждаше танцът на техниците от лабораторията в бели комбинезони около колата на Стефани, която беше подложена на щателен оглед. Докарани бяха и полицейски кучета заедно с водачите.

Не след дълго техният началник ни извика на паркинга.

– Всички кучета вървят по една и съща следа – каза ни той, когато отидохме при него. – Тръгват от колата по пътеката, която започва от гората, вие се сред високата трева и стига дотук.

Сетне ни посочи с пръст пътеката, очертана от летовниците, минавали напряко от плажа до горския път.

– Кучетата спират на паркинга, точно на мястото, където се намирам. И тук губят следата.

Огледах се и видях, че се намираме в средата на паркинга.

– Какво означава това? – запитах го аз.

– Означава, че тук тя се е качила в кола, капитан Розенбърг, и е заминала с нея в неизвестна посока.

– Какво мислите, капитане? – обърна се към мен кметът.

– Мисля, че някой е очаквал Стефани. Имала е среща. Бил е човекът, с когото е трябвало да се види в „Кодиак Грил“. Когато тя напуска ресторанта, той ѝ се обажда от телефонната кабина и я уговаря да дойде на плажа. Стефани се тревожи: искала е да се срещнат на публично място, а ѝ се налага да отиде на безлюдния по това време плаж. Звъни на Шон, но той не отговаря. Накрая решава да спре на горския път. Вероятно за да си осигури възможност за отстъпление? Или пък да може да проследи пристигането на тази тайнствена личност. Тъй или инак, заключва своята кола, слиза до паркинга и се качва в колата на непознатия. От този момент нататък само господ знае къде я е откарал той.