Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Обвиняемият се пречупил.

Ладжудис пак щракна с пръсти.

Дойде при масата на защитата и застана твърде близо — нарочно прояви неуважение. Изпъна показалец към Джейкъб, който се вторачи в пода, за да не го гледа. Ладжудис дърдореше дивотии, но го правеше великолепно.

— Но това не е момче като другите от добри семейства в заможни предградия. И не е като останалите момчета с избухлив нрав. Този обвиняем се отличава по нещо от тях — продължи Ладжудис и се насочи към мен. — Неговият баща е бил заместник на районния прокурор. И то не обикновен заместник. Не. Бащата на обвиняемия — Андрю Барбър, е бил пръв заместник, най-старшият сред другите в същата служба, където работя и аз, в същата тази сграда.

В този момент изпитах неистово желание да протегна ръка, да докопам гнусния показалец и да го откъсна от бледата луничава китка на Ладжудис. Взирах се в очите му и не се издавах с нищо.

— Този обвиняем…

Отдръпна пръста си и го изпружи над рамото, сякаш проверяваше посоката на вятъра, после го размаха и се приближи до съдебното жури.

— Този обвиняем…

„Не наричай обвиняемия по име. Споменавай го само като «обвиняемия». Името му придава човешки черти, подтиква съдебните заседатели да го възприемат като личност, заслужаваща съчувствие, дори милосърдие.“

— Този обвиняем не е едно простодушно хлапе. Не, не. Той е наблюдавал години наред баща си като представител на обвинението във всички важни дела за убийства в този окръг. Слушал е разговорите на вечеря вкъщи, чувал е телефонни разговори, познавал е подробностите. Израснал е в дом, където убийствата са били част от семейния живот.

Джонатан пусна химикалката си върху бележника, от гърдите му се изтръгна съскаща въздишка на досада. Изразът „убийствата са били част от семейния живот“ доближавате твърде много тъкмо довода, с който на Ладжудис му бе забранено да си служи. Но Джонатан не възрази. Не биваше да създава впечатлението, че се бори срещу обвинението с формални похвати. Същината на неговия подход не беше в тях — щеше просто да подкрепя тезата, че Джейкъб не е извършил престъплението. Не искаше да разводнява посланието си.

Разбирах всичко това. И все пак се вбесих, че тези долнопробни глупости няма да бъдат оспорени.

Съдията бе впил поглед в Ладжудис, който продължи:

— По-точно делата за убийства са били част от семейния живот. Процесът на доказване вината на убиеца, в който участваме и ние сега, е бил отчасти познат за обвиняемия, но не от телевизията. Затова когато се е пречупил, когато е настъпил моментът с последното гибелно предизвикателство и се е нахвърлил с ловджийски нож срещу един от съучениците си, вече е бил подготвен за този случай. И когато всичко е свършило, старателно е прикрил следите си като експерт. Защото в известен смисъл е бил експерт. Имало само един проблем — дори експертите допускат грешки. И през следващите няколко дни ние ще разкрием следите, които ще ни отведат право към него. И само към него. Когато се запознаете с всички доказателства, вие ще знаете без сянка на съмнение, без никакво съмнение, че този обвиняем е виновен. — Той замълча. — Но защо? Вие се питате: „Защо би убил момче като него, осмокласник от неговата паралелка? Защо едно дете би сторило това на друго дете?“ — Ладжудис се опита да изрази недоумение — повдигна вежди, вдигна рамене. — Е, всички сме били ученици.

Устните му се извиха в заговорническа усмивчица. „Нека заедно си позволим малко отклонение, да се повеселим в съдебната зала.“

— Хайде сега, всички сме били ученици, някои от нас по-наскоро от другите.

Усмивката му стана крокодилска и за мое изумление съдебните заседатели му отвръщаха със същото изражение — сдържано, но многозначително.

— Точно така, и всички знаем как могат да се държат децата. Да си го кажем направо — животът в училище може да бъде и тежък. Децата могат да бъдат и зли. Те се подиграват, държат се грубо, присмиват се. Ще чуете свидетелски показания, според които жертвата на това престъпление — четиринайсетгодишният Бен Рифкин, се е подигравал на обвиняемия. Нищо твърде стряскащо, което повечето други момчета не биха понесли. Нищо, което не бихте чули в игрите им, където и да е, ако излезете от съдебната зала и обиколите около едно училище.

Искам да бъде ясно, че не е необходимо да говорим за Бен Рифкин като за светец. Ще чуете за него някои неща, които може би не го представят в добра светлина. Но ето какво бих искал да помните: Бен Рифкин е бил момче като всяко друго. Не е бил безупречен. Той е бил обикновено момче с всички недостатъци и трудности в израстването, присъщи на един тийнейджър. Той е бил на четиринайсет години — четиринайсет! — и целият му живот тепърва е предстоял. Не е бил безпогрешен, да. Но кой от нас би искал да го преценяват само по първите четиринайсет години от живота му? Кой от нас е бил… завършен на четиринайсет години?