Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Вече й казах. Не ми вярва.

— Няма да повярва и на мен. Както и да е… Ти също легни да поспиш. И двамата няма да издържите, ако продължавате така. Това е само първата вечер.

Благодарих му още веднъж и се качих горе да си легна. Лори се беше свила на леглото на кълбо като котка.

— С кого говореше? — смънка във възглавницата.

— С Пол.

— Какво каза?

— Каза, че сигурно няма нищо особено в спрялата кола. И всичко е наред.

Тя изпъшка.

— Освен това каза, че няма да му повярваш.

— Прав е бил.

Наблюдавах Нийл Ладжудис, когато се изправи за своето встъпително изложение пред съдебните заседатели. Познавах го добре и бях сигурен, че онова, което го вълнуваше в момента, бяха двете насочени към него камери. Пролича, когато закопча старателно сакото си — очевидно част от костюм, купен наскоро. (Охарчването му за нови дрехи беше несъмнена грешка, защото винаги изглеждаше, че се перчи с тях.) Сигурно беше герой в собствените си очи. Неговите цели съвпадаха с общото благо, тоест каквото беше добро за Нийл, беше добро и за всички останали, с изключение на Джейкъб, разбира се. Предполагам, че смяташе за справедливо и мястото ми зад масата на защитата. Не мисля, че през онзи ден Ладжудис е приемал този процес като някаква съдбовна разплата, подобно на историята на Едип. А и с нищо не показа подобно отношение. Докато изпъваше новото си сако и се опитваше да се хареса както на съдебното жури, така и на всички пред телевизорите, виждах у него само младежка суетност. Не можех да го мразя или дори да го обвинявам за кратката проява на самодоволство. Натрупа опит, издигна се, най-после стана Важният човек. Всички сме преживявали такива моменти и едва ли някой ще отрече, че удоволствието след дълги години да заемеш мястото на бащата е несравнимо с нищо друго. Пък и не можем да обвиняваме Едип… Той е бил жертва, изобщо не е искал да стори зло никому.

Ладжудис кимна на съдията. („Покажи на съдебните заседатели, че умееш да проявяваш уважение…“) Изгледа враждебно Джейкъб, когато мина покрай нашата маса. („… и че не се боиш от обвиняемия, защото ако нямаш смелостта да го погледнеш в очите и да кажеш «виновен», как очакваш да го направят те след това?“) Застана пред съдебните заседатели и опря пръсти на преградата, отделяща тяхната ложа. („Скъси разстоянието, нека почувстват, че си един от тях.“)

— Едно момче бе намерено мъртво — започна Ладжудис. — В гора, наречена парка „Колд спринг“. В ранно пролетно утро. Момче на четиринайсет години, намушкано три пъти в гърдите и захвърлено на склон, хлъзгав от калта и мокрите листа, оставено да умре на по-малко от половин километър от училището, към което отивало, на половин километър от дома си, откъдето тръгнало броени минути преди това.

Погледът му се плъзна по съдебните заседатели.

— И за всичко това — решението за действие, избора за отнемане на живот, на живота на това момче, е нужна само секунда.

Той изчака, за да се убеди във въздействието на думите си.

— Частица от секундата и… — Ладжудис щракна с пръсти — … край! Нужна е само една секунда да избухнеш. И това е достатъчно — секунда, миг — за да те завладее желанието да убиеш. В тази съдебна зала го наричаме „предумисъл“. Съзнателното решение да убиеш — колкото и бързо да е възникнало, колкото и за кратко да е овладяло съзнанието на убиеца. Убийството първа степен може да се случи просто така.

Той закрачи покрай ложата, стремеше се да погледне в очите всеки един от заседателите.

— Да се замислим за обвиняемия. Момче, което е имало всичко: добро семейство, добри оценки, хубав дом в богато предградие. Имал е всичко или поне повече от почти всички останали… много повече. Но обвиняемият е имал още нещо: смъртно опасен нрав. И когато е бил предизвикан — не прекалено силно, само с присмех, с дразнене, нещо, което се случва всеки ден във всяко училище в тази страна, в един момент решил, че му е омръзнало и този смъртно опасен нрав просто… не издържал.

„Трябва да разкажеш на журито «историята на делото», повествованието, чрез което се е стигнало до последното действие. Фактите не са достатъчни, трябва да ги свържеш в история. Съдебните заседатели трябва да получат отговор на въпроса: «За какво е това дело?». Обобщи делото за тях в една-единствена фраза, в тема, дори в една дума. Запечатай тази фраза в умовете им. Нека се усамотят в стаята за съвещания с нея и когато започнат да обсъждат делото, нека се излеят твоите думи.“