Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Знаете ли — подхвана Джонатан, — мисля си за нещо, което ни каза представителят на държавата тук. — Махна с ръка зад гърба си към Ладжудис. — Смъртта на младеж като Бен Рифкин е ужасна. И сред всички престъпления, всички убийства, всички страхотии, които чуваме в тази зала, тя си остава трагедия. Него го няма. И всички години, които е имал пред себе си, всичко, в което е можел да се превърне — превъзходен лекар, талантлив художник, мъдър водач — всичко е загубено.

Когато се сблъскате с такава трагедия, искате да поправите някак стореното, да видите как тържествува справедливостта. Може би сте разгневени и искате да знаете, че някой ще бъде наказан. Всички се чувстваме така понякога, в края на краищата сме хора.

Но Джейкъб Барбър е невинен. Държа да повторя това, за да няма недоразумения — Джейкъб Барбър е напълно невинен. Не е направил нищо, не е имал нищо общо с това убийство. Той не го е извършил.

Всички доказателства, за които чухте току-що, всъщност не представляват нищо. Щом поровите под повърхността, щом се вгледате внимателно и разберете какво се е случило, доводите на обвинението се разнасят като дим от вятъра. Например онзи пръстов отпечатък, за който прокурорът отдели толкова време. Ще чуете как отпечатъкът е останал на дрехата точно както Джейкъб е разказал на арестувалия го полицай. Намерил съученика си да лежи на земята ранен и постъпил като всеки добър човек — опитал се да помогне. Обърнал Бен, за да провери как е, да направи нещо за него. И когато видял, че Бен е мъртъв, с Джейкъб се случило съвсем същото, което би се случило с повечето от нас — уплашил се. Не искал да бъде замесен. Тревожел се, че ако каже на някого за случката, ще се превърне в заподозрян и може да го обвинят в нещо, което не е направил. Това ли е била правилната реакция? Не, разбира се. Дали той съжалява, че не е бил по-смел и не е казал истината от самото начало? Да, разбира се. Но той е момче, той е човек и е допуснал грешка. Нищо друго. Недейте… — Джонатан замълча, сведе поглед и обмисли следващото изречение. — Не позволявайте това да се повтори. Едно момче е мъртво. Не унищожавайте друго невинно момче в опит да поправите стореното. Не позволявайте това дело да се превърне във втора трагедия. И сегашната ни стига.

Първата свидетелка беше Пола Джането, която същата сутрин бягала в парка и открила трупа. Не познавах тази жена, но я бях виждал из града — на пазара, в „Старбъкс“, в химическото чистене. Нютън не е малък град, но е разделен на няколко „селца“ и в тези квартали се натъкваш на все едни и същи лица. Странно, не помнех да съм я срещал сутрин в парка „Колд спринг“, макар че и двамата бяхме обикаляли кросовите пътеки в дните около убийството.

Ладжудис напътстваше с въпросите си нейните показания, които доста се проточиха. Той се престараваше, напираше да извлече от нея и последната подробност и емоция. За прокурора е обичайна една чудновата промяна, щом се заеме с първия свидетел: след като е бил главен герой е встъпителното изложение, вече не е в светлината на прожекторите. Вниманието се измества към свидетеля, а правилата налагат на прокурора да премине на втори план — да подсеща и насочва свидетелите с неутрални въпроси като „Какво се случи след това?“ или „Какво видяхте тогава?“. Но Ладжудис беше твърде придирчив към подробностите, които искаше да чуе от Пола Джането. Постоянно я прекъсваше, за да ровичка в това или онова. Джонатан не възрази нито веднъж, защото нищо в нейните показания не свързваше Джейкъб с убийството дори косвено. Ладжудис водеше непохватно делото — не заради някакъв явен стратегически провал, а стъпка по стъпка, в безбройните дреболии. (Дали приемах желаното за действително? Може би. Не можех да бъда обективен.) Джането остана на стола за свидетели почти час, за да разказва своята история, която по същество бе останала неизменна от деня на убийството.

Пролетното утро било хладно и влажно. Тя тичала по хълмиста част от пътеката в парка „Колд спринг“, когато й се сторило, че вижда момче, което лежи по корем на отрупания с листа склон, стигащ надолу до малко зеленясало езерце. Момчето било облечено с джинси, маратонки и горнище, може би суичър. Раницата му била близо до него. Джането била сама и не видяла никого наоколо, макар че преди това на два пъти се разминала с други хора и с деца, тръгнали за училище (обичаен маршрут, защото „Маккормик“ се намираше до парка). Освен това не чула нищо — нито викове, нито шум, защото слушала музика на своя „Айпод“, който носела в калъф, закрепен под мишницата й. Тя дори каза името на песента, която слушала в този момент — „Това е денят“, на група с име „Дъ Дъ“.