Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Разбрах, Ваша чест.

— Няма да превръщаме това дело в цирк. — Съдията въздъхна. — Има ли още нещо, преди да повикам кандидатите за съдебното жури?

Прокурорът и адвокатът мълчаха.

Съдията кимна на помощничката си, тя на пристава и след малко кандидатите за съдебни заседатели влязоха в залата. Озъртаха се като туристи, разглеждащи Версай. Съдебната зала сигурно ги разочарова — овехтяло голямо помещение в типичния съвременен стил, висок таван с прави ъгли, минималистка облицовка с клен и черен ламинат, мъждиви осветителни тела. Вдясно от съдията беше американското знаме, вляво — това на щата Масачузетс. Държавното знаме поне имаше обичайните ярки цветове, но някога снежнобелият флаг на щата бе остарял, в мърляв оттенък на слонова кост. Нямаше нищо друго — нито статуи, нито гравирани латински сентенции, нито портрет на някой отдавна забравен съдия. Нищо, което да омекоти тази скандинавска суровост на вътрешния дизайн. Бях влизал в тази съдебна зала хиляда пъти, но за пръв път я видях поновому и осъзнах колко захабена всъщност изглеждаше.

Съдебните заседатели запълниха редовете зад първите два, които бяха запазени за семейството на обвиняемия, репортерите и служебни лица с право на достъп. Потенциалните съдебни заседатели бяха пъстра смесица от работещи и домакини, младоци и пенсионери. В такива групи обикновено преобладаваха работниците и безработните, защото те винаги с по-голяма готовност се отзоваваха на искането да изпълнят гражданския си дълг. Забелязвах обаче и строги прически, нови обувки, калъфи на мобилни телефони „Блекбери“. Надявах се и това да е в наша полза. Нуждаехме се от умни, трезво мислещи съдебни заседатели, които биха могли да вникнат в по-сложните доводи на защитата и в ограниченото значение на някакви научни доказателства, както и достатъчно самостоятелни, за да подкрепят оправдателната присъда.

Стандартната процедура за подбор на съдебните заседатели започна. И пред Джонатан, и пред мен имаше непопълнени схеми на техните места — две редици, шест колони и още две допълнителни квадратчета отдясно. Дванайсет заседатели и двама резервни, които също щяха да чуят всички доказателства, но нямаше да участват във вземането на решение, освен ако на някой от другите не се наложи да напусне съдебното жури. Първите четиринайсет кандидати бяха повикани, седнаха на столовете, ние попълнихме имената им и се заехме с процедурата.

С Джонатан обсъждахме всеки потенциален заседател. Имахме право да отхвърлим безусловно шестима от кандидатите, както и да заявим неограничен брой основателни възражения срещу останалите, ако според нас има неоспорима причина да се съмняваме в тяхната обективност. Колкото и да умуваш над подбора на съдебното жури, елементът на неизвестност винаги си остава. Разбира се, има скъпоплатени експерти, които твърдят, че могат да бъдат полезни при подбора чрез използването на психологически профили, статистически данни, резултати от изследвания, но да предвидиш как един непознат ще отсъди по твоето дело, и то със съвсем оскъдните сведения за него, е по-скоро изкуство, а не наука. Особено в щат като Масачузетс, където имаше строги ограничения за допустимите въпроси към потенциалните съдебни заседатели. Съзнавахме колко е важно това и се опитвахме да направим най-добрия подбор. Стремяхме се да бъдат по-образовани, да са жители на предградията, които биха могли да проявят съчувствие към Джейкъб, вместо да се настроят враждебно заради живота, който му бяхме осигурили, да са безпристрастни професионалисти — счетоводители, програмисти, инженери. Ладжудис пък се стараеше да запълни съдебното жури с работници, с родители, у които престъплението да пробуди гняв и възмущение, а и които лесно биха повярвали, че едно момче е способно да убие почти без причина.

Хората излизаха напред, сядаха, задавахме им въпросите си, ставаха, други кандидати заемаха местата, пишехме забързано подробности за тях в празните квадратчета…

След два часа вече имахме нашето съдебно жури.

Сложихме прякор на всеки, за да ги запомним по-лесно: Учителката (старшата съдебна заседателка), Очилатото момиче, Дядото, Дебелака от Сомървил, Мъжа от звукозаписното студио. Комедианта, Каналджийката (родом от Панама), Мамчето от Уолтъм, Сервитьорката. Строителя (по-точно майстор на паркети — начумерен мъж с вечно присвити очи, за когото имахме опасения от самото начало), Домакинята от Конкорд, Камионджията (всъщност разнасяше хранителни продукти по поръчка), Жената със зъбни шини (едната резерва) и Бармана (другата резерва). Нямаха нищо общо помежду си, освен очевидната липса на компетентност за работата, която им предстоеше, и почти комично непознаване на законите, процесуалните норми и дори на самото дело, макар че се бе превърнало в любима неизменна тема и на вестниците, и на телевизията. Тези хора бяха избрани именно заради това. Така работи системата. Накрая съдиите, адвокатите и прокурорите охотно отстъпват и поверяват крайния резултат от процеса на дузина аматьори. Щеше да е смешно, ако не беше толкова извратено. Каква безсмислица е всичко това… Убеден съм, че и Джейкъб го разбираше, докато се взираше в тези четиринайсет безизразни лица. Ето я страховитата лъжа, въплътена в системата на наказателния процес — ние можем да разчитаме, че ще установим истината, че ще определим „без сянка на съмнение“ кой е виновен. Тя се гради върху едно потресаващо признание: човечеството хилядолетия наред се стреми да усъвършенства съдебната система, но в крайна сметка съдиите и останалите юристи са по-малко способни да вземат решение за изхода от едно дело от дузина тъпчовци, събрани на случаен признак от улицата.