Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Започна се.

И както често се случва с нещо, което си очаквал твърде нетърпеливо и прекалено дълго, в началото бе разочарованието. Чакахме на скамейката в препълнената зала 12Б, а часовникът отброяваше девет часа, девет и петнайсет, девет и трийсет. Джонатан седеше необезпокояван. На няколко пъти отиде да попита помощничката на съдията на какво се дължи забавянето и научи, че има проблем с телевизионната камера, която щеше да следи процеса. Изчакахме още малко, докато подготвят и кандидатите за съдебни заседатели, на които се бяхме спрели. Джонатан ни обясняваше какво се случва и небрежно разгръщаше новия брой на „Ню Йорк таймс“.

Мери Маккуин, помощничката на съдия Френч, прелистваше някакви документи. Накрая, видимо доволна, се изправи, скръсти ръце и огледа залата. Винаги се бяхме разбирали добре с Мери. Стараех се да е така. Помощниците на съдиите контролират достъпа до тях, затова имат влияние. А за Мери нямаше съмнение, че харесва близостта до властта. Трябва да призная, че си вършеше добре работата като посредник между грубото пъчене на съдия Френч и адвокатите и прокурорите, които вечно се мъчеха да изкопчат някакво преимущество. Думата „бюрократ“ е обременена с подразбиращо се неодобрение, но все пак се нуждаем от бюрокрация и всички печелят, когато тя се задвижва от способни хора. Очевидно беше, че Мери не се смущаваше от мястото си в системата. Носеше скъпи, стилни очила и съвсем прилични дрехи, сякаш подчертаваше разликата между себе си и невзрачните писарушки в съседните зали.

До стената седеше съдебният пристав Ърни Зинели — огромен дебелак, прехвърлил и шейсетте години, и сто и петдесетте килограма. Ако ситуацията в съдебната зала изискваше неговата намеса, вероятността да се свлече от инфаркт беше по-голяма от тази да овладее положението. Ролята му на пазител на реда беше чисто символична, също като чукчето на съдията. Но аз харесвах Ърни. С годините той ставаше все по-откровен пред мен в мнението си за обвиняемите — най-често крайно отрицателно, също и за съдиите, прокурорите и адвокатите, към които не беше много по-снизходителен.

В онази сутрин двамата ми вече бивши колеги почти не ме забелязваха. Мери ме стрелкаше с поглед от време на време, но по нищо не личеше да ме е виждала и преди. Ърни рискува и сдържано ми се ухили. Вероятно се опасяваха, че всяка проява на дружелюбие може да бъде тълкувана като пристрастие спрямо Джейкъб. Питах се дали някой не беше им внушил подобно поведение, или просто бяха решили, че вече играя за противниковия отбор.

Съдията се настани зад масата на подиума и делото беше обявено. Джонатан кимна на Джейкъб, двамата минаха отвъд преградата и заеха местата си — ритуал, който щеше да се повтаря всяка сутрин през следващите две седмици.

Лори беше заела място на първия ред, загледана с безчувствено изражение в тила на Джейкъб. Изглеждаше бледа и слаба, сякаш делото срещу сина й беше коварна неизлечима болест. Въпреки всичко все още можех да видя онова момиче с прекрасно сърцевидно лице, в което се влюбих преди толкова години. Така си представям съхранената любов — спомените за момичето на седемнайсет са истински и ярки също толкова, колкото и чувствата към жената на средна възраст, която седи пред теб. Щастливо раздвояване на образа, в което и виждаш, и си спомняш. Когато виждаш някого така, значи си го опознал.

За Лори това беше смазващо преживяване. Подобни процеси са същинско чистилище за родителите. От тях се очаква да присъстват, но да мълчат. Ние бяхме замесени в престъплението на Джейкъб и като жертви, и като извършители. Съжаляваха ни, защото не бяхме сторили нищо нередно, но имахме лошия късмет с неподходящото дете. Нещо като уравнение — „сперматозоид + яйцеклетка = убиец“. Нищо не можеш да направиш. В същото време ни презираха: все някой трябваше да понесе отговорността за Джейкъб, а ние създадохме и отгледахме това момче, значи все пак бяхме сбъркали в нещо. Още по-лошо беше, че сега имахме наглостта да подкрепяме убиеца, дори искахме да му се размине безнаказано, а това само потвърждаваше, че сме против обществото, че сме лошата част от него. Разбира се, представата на хората за нас беше толкова противоречива и наситена с емоции, че нямаше правилен начин да реагираме на нея. Щяха да мислят каквото си искат, щяха да ни приписват всевъзможни злодейства или страдания. През следващите две седмици Лори щеше да играе своята роля. Да седи в съдебната зала неподвижно и безстрастно като мраморна статуя, да наблюдава съсредоточено тила на Джейкъб и да се мъчи да изтълкува и най-малките движения. Нямаше да реагира на нищо. Това, че някога бе носила на ръце това вече пораснало нейно момче, сега не интересуваше никого.