Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Лори, иска ми се някак да те отърва от това, но няма как.

— Така е. И все пак ми помагаш, сега.

Писъците продължиха още петнайсетина минути. И двамата не спахме добре, дори след като спряха.

Когато излязохме от дома си в осем сутринта, отсреща бе спрял новинарски фургон на канал „Фокс 25“ и от ауспуха му се виеше рехава струйка отработени газове. Докато бързахме към колата, забелязах камерата, която ни следеше, подобно на едноока глава на насекомо.

В Кеймбридж трудно си проправихме път към главния вход на съдебната палата откъм улица „Торндайк“, която гъмжеше от репортери. Те се блъскаха в стремежа си да ни доближат, гора от микрофони се поклащаше във въздуха пред нас. Този път ни беше много по-лесно да се справим, вече бяхме го преживели веднъж. Най-много ги интересуваше Джейкъб, а аз изпитах някакво необяснимо удовлетворение, че му се наложи да мине през това изпитание. Имам си теория, че за обвиняемия винаги е по-добре да бъде пуснат под гаранция и да остане на свобода, отколкото да е в ареста, както се случваше с повечето обвинени в убийство, срещу които заставах в съда. Онези, които оставаха зад решетките преди делото, напускаха сградата само през изхода за затворници. Те минаваха надолу по етажите в съдебната палата като в месомелачка — от ареста горе, през различните съдебни зали към подземния гараж, откъдето фургоните на шерифа ги откарваха към различни затвори. Предпочитах Джейкъб да влиза през главния вход, да запази свободата и достойнството си колкото може по-дълго. Щом тази сграда вкараше някого в механизма си, трудно можеше да го пусне.

В окръг Мидълсекс делата уж се разпределят на случаен принцип между съдиите. Всъщност никой не вярва в съществуването на тази своеобразна лотария. Имаше неколцина съдии, които неизменно получаваха шумните дела — отново и отново. Тези, които често изтегляха печелившите билетчета от лотарията, се държаха като същински примадони и човек можеше лесно да допусне, че се борят за сочните мръвки зад кулисите. Но никой не се оплакваше. Да се опълчиш срещу установените порядки в съдебната палата беше все едно да пикаеш срещу вятъра, пък и май за всички беше по-добре, че самовлюбените съдии се борят за такива дела. Нужно е внушително его, за да наложиш властта си над непокорната съдебна зала. А и така спектакълът ставаше по-зрелищен.

Затова и нямаше изненадани, когато делото срещу Джейкъб бе разпределено на съдия Бъртън Френч. Всеки знаеше, че ще се падне на него. И дамите с мрежички за коса, киснещи в кафенетата, и метачите в психиатрични клиники, дори мишките бяха наясно, че ако в съдебната зала има телевизионна камера, зад съдийската маса седи Бърт Френч. Може би единственият съдия, чието лице зрителите разпознаваха веднага, защото се появяваше често в местните новинарски предавания, за да се изказва авторитетно по съдебни проблеми. Изглеждаше добре пред камерите. Иначе имаше малко смешна външност, с тяло като бъчонка над жилестите крака, но показван в едър план в светлината на прожекторите той излъчваше онази спокойна увереност, която искаме да виждаме у всички съдии. Изричаше неоспорими твърдения, нямаше ги онези „от една страна, от друга страна“, на които толкова разчитат журналистите. И в същото време той не се изсилваше, никога не създаваше впечатлението, че се преструва или провокира, че иска да сгорещи малко атмосферата, както е присъщо за телевизията. Знаеше как да се възползва от своето квадратно сериозно лице, как да прибере брадичката и да впие поглед в камерата, за да каже нещо като „Законът не допуска това или онова“. Как да се сърдиш на зрителите, които си мислеха: „Ако Законът имаше глас, трябваше да звучи точно така“.

За юристите, събрали се да поклюкарстват преди първите съдебни заседания, най-непоносим си оставаше фактът, че неприветливият образ на нетърпящ глупости човек, който съдия Френч предлагаше на публиката, не беше нищо повече от представление. Според тях човекът, който излизаше на сцената като олицетворение на Закона, всъщност жадуваше за слава, но беше твърде повърхностен, а в съдебната зала — дребнав тиран. Всъщност тъкмо това го превръщаше в олицетворение на Закона.

Разбира се, когато започна делото срещу Джейкъб, изобщо не се замислях за недостатъците на съдия Френч. Имаше значение само играта, а в нея Френч беше предимство за нас. По важните въпроси той си оставаше консервативен и не беше от онези съдии, които са готови да се насадят на пачи яйца с новаторска правна хипотеза като „гените на убиец“. Не по-малко важно беше и желанието му да притиска адвокатите и прокурорите, които заставаха пред него в залата. Имаше инстинктивния усет на кавгаджия за слабостите и съмненията, с удоволствие тормозеше непохватните и неподготвените. Да хвърлиш в лапите на такъв съдия Нийл Ладжудис, означаваше да си търсиш белята и Лин Канаван сбърка с решението си за това важно дело. Но и какъв избор имаше? Не можеше да повери делото на мен.