Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Мой син ли? Не си мой син. Не те познавам. Никога не съм те виждал.

— Да ти покажа ли удостоверението си за раждане?

— Да бе, пука ми за шибаното ти удостоверение. Това ли те прави мой син? Едно празнене преди петдесетина години — ей това си ти за мен. Ти какво си мислиш? Че много ще ти се зарадвам ли? Ще скачам от радост и ще викам „Йее, какъв шибан кеф!“?

— Можеше да откажеш. Не съм в списъка на хората, на които е разрешено да идват при теб.

— В моя шибан списък няма никой. Ти какво очакваше? Кого да впишат? И без това не разрешават на странични хора да идват. Само от семейството.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не. Чу ли ме да казвам, че искам? — Той тръсна глава и се намръщи. — Това шибано място… То е най-лошото. Не бях тук през цялото време, да знаеш. Местят ме. Като направиш нещо гадно някъде, натикват те тук. Ама че дупка.

Той като че загуби интерес към темата и млъкна.

Не казвах нищо. От играта на въпроси и отговори в съда, при разпити и където още ми се е случвало научих, че често най-добрата тактика е да чакаш, да не продумваш. Свидетелят ще поиска да запълни неловкото мълчание. Ще изпита смътно желание да говори още, да докаже, че не крие нищо или че е голям умник и ги разбира тия работи, да спечели доверието ти. Струва ми се, че този път мълчах по навик. Нямах никакво намерение да си тръгвам. Не и докато той не каже „да“.

Настроението му се промени. Прегърби се. Почти видимо свадливостта му отстъпи място на примирението, дори на самосъжалението.

— Е, поне си пораснал голям. Тя сигурно те е хранила добре.

— Тя се справи добре с всичко.

— Как е тя — майка ти?

— Защо те е грижа?

— Хич не ме е грижа.

— Тогава не я споменавай.

— Защо пък не?

Отместих поглед от него, а той добави:

— Познавам я по-дълго от теб.

Ухили се мръснишки и раздвижи таза си, имитирайки секс.

— Твоят внук има неприятности — казах му. — Знаеш ли?

— Дали съм знаел ли?… Не бях и чувал, че имам внук. Как се казва?

— Джейкъб.

— Джейкъб?!

— Какво смешно има?

— Що за шибано педалско име е Джейкъб?

— Име като име!

Той се разтресе от смях и проточи пискливо:

— Дже-е-е-ейкъб!

— Мери си приказките. Той е добро момче.

— Брей? Не ще да е толкова добро, щом си тук.

— Казах да си мериш приказките.

— И как загази малкият Джейкъб?

— Заради убийство.

— Убийство? Убийство, значи… На колко години е?

— На четиринайсет.

Замълча, свали слушалката в скута си и се облегна отпуснат на стола. Когато се изправи отново, попита:

— Кого е убил?

— Никого. Той е невинен.

— Да бе, и аз съм невинен.

— Но той наистина е невинен!

— Добре бе, добре.

— Нищо ли не си чул?

— Тук никога нищо не се чува. Това място е скапан кенеф.

— Ти сигурно си най-старият затворник тук.

— Един от най-старите.

— Чудя се как си оцелял досега.

— Никой не може да нарани стомана. — Белезниците го принудиха да вдигне и двете си ръце, стиснал телефонната слушалка в лявата, за да стегне мускулите на дясната. После желанието му да се перчи премина. — Тук съм като в дупка, все едно съм в шибана пещера.

Той се люшкаше между двете крайности на пресилената коравост и хленченето. Трудно ми беше да позная кое състояние е преструвка. Може би никое от двете. Навън би изглеждал като побъркан с тази емоционална неустойчивост. Но тук… Знам ли? Може и да беше естествена реакция в неговото положение.

— Ти сам се напъха тук — казах му.

— Да, сам се напъхах тук, излежавам си присъдата и не се оплаквам. Чу ли ме да се оплаквам?

Не отговорих.

— Е, какво искаш от мен? Искаш да направя нещо за горкия, невинен, малък Джейкъб ли?

— Може би ще поискам да дадеш показания.

— Какви показания?

— Нека те попитам нещо. Когато уби онова момиче, какво почувства? Не физически. Какво ставаше в главата ти, за какво мислеше?

— Как какво съм мислел?

— Защо го направи?

— Какво искаш да ти отговоря? Ти ми кажи.

— Само искам да чуя истината от тебе.

— Да бе. Това никой не го иска. И тъкмо хората, дето ти разправят, че искали истината — от мен да знаеш, хич не я искат. Ти ми кажи какво искаш аз да кажа, за да помогна на момчето, и ще го кажа. Не ми дреме.

— Ще те попитам с други думи — когато се случи, мислеше ли изобщо за нещо? За каквото и да било? Или беше някакво непреодолимо желание?

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

— Непреодолимо желание ли?

— Просто ми отговори.

— Това ли си намислил, а?

— Няма значение какво съм намислил. Само ми кажи какво почувства.