Г-н Ладжудис: О, да, само си спестявал някои неща, нали? Пропускал си ги.
[Свидетелят не отговаря.]
Г-н Ладжудис: И сега искаш голямото съдебно жури да повярва на всяка твоя дума.
Свидетел: Да.
Г-н Ладжудис: Добре, щом е така, продължи с историята си.“
23. Северен затвор, Сомърз, щата Кънектикът
Кабината за посетители в Северния затвор като че бе създадена, с цел да обърква и да изолира. Потискащо тясна, затворена бяла кутия, широка метър и половина и около два метра и половина в дълбочина, с остъклена врата зад мен и прозорец с дебело стъкло пред мен. Бежов телефон без бутони на стената до дясната ми ръка. Бял перваз, на който да подпирам ръцете си. Разбира се, кабината трябваше всъщност да изолира затворниците — Северният затвор беше с максимален режим на сигурност и тук разрешаваха само посещения без пряк контакт. Чувствах се като погребан в нея.
Той се появи зад прозореца — моят баща, Кървавия Били Барбър — с оковани към колана ръце, с рошава пепелявосива коса. Гледаше ме от горе на долу и се подсмихваше, може би развеселен от факта, че неговият пикльо най-после се е появил. Зарадвах се, че ни дели дебелото стъкло, че може да ме вижда, но не може да ми посегне. Леопардът в зоопарка пристъпва небрежно към границите на клетката си и през решетката презрително се взира в теб, защото си по-низше същество, защото се нуждаеш от тази преграда. В този миг двамата се разбирате без думи, но си остава истината, че леопардът е хищникът, ти си жертвата и само преградата позволява на нас — хората, да бъдем надменни и уверени. Застанал пред клетката му, изпитваш и мъничко срам заради толкова по-голямата сила на звяра, заради неговото високомерие, заради насмешката му. За моя изненада чувствата ми през първите мигове в присъствието на моя баща бяха като смътния срам на посетител в зоопарка. Тези напиращи емоции неочаквано ме завладяха. Не предполагах, че така ще се развълнувам. Признавам си искрено — Били Барбър беше чужд човек за мен. Не го бях виждал около четирийсет и пет години, откакто бях съвсем малък. Но направо се вцепених, когато го зърнах. Имаше власт над мен, сякаш се бе озовал някак от моята страна на стъклото, за да ме сграбчи.
Стоеше в рамката на прозореца — портрет в три четвърти ръст на стар пандизчия, вторачен в мен. Прихна тихичко.
Откъснах поглед от него и той седна.
Няколко стъпки отзад, до невзрачната стена, стоеше надзирател.
Всичко беше старо, захабено — стените, вратите, повърхностите. Стените бяха с бяла мазилка и сив бетон. Строителството на този нов затвор бе завършено през 1995 година и аз предположих, че липсата на цвят е част от някакъв шантав замисъл за въздействие върху затворниците. В края на краищата не е по-трудно да боядисаш стената жълта или синя вместо бяла.
Баща ми вдигна слушалката на своя телефон. Когато си спомням за това, усещам лека тръпка и мислено връщам филма на живота си назад до 1961 година, когато го видях за последен път в залата за свиждания на затвора на „Уоли авеню“. Моментът на последното отчуждение, от който започнаха различните ни пътища. Взех своята слушалка.
— Благодаря, че се съгласи да се срещнем.
— Май нямаше опашка от желаещи.
Видях на ръката му синята татуировка, която помнех толкова години. Оказа се съвсем малка и размита, дребно разпятие с неясни очертания, което с възрастта бе потъмняло до лилаво като натъртено. Не бях я запомнил правилно. И него не бях запомнил добре — среден ръст, слаб, по-мускулест, отколкото си го представях. Дори на седемдесет и две години имаше жилавите мускули на печен пандизчия. Имаше си и нова татуировка, много по-сложна и изкусно направена. Около шията му се увиваше дракон, чиито глава и опашка се срещаха като медальон отпред.
— Крайно време беше да ме навестиш.
Изсумтях. Не приемах дразнещия намек, че неговите чувства за засегнати, че от нас двамата той е жертвата. Ама че наглост. Наистина беше от типичните пандизчии — вечно мрънкащи, хитруващи, търсещи изгода.
— Колко мина, а? Май цял живот — продължи той. — Цял живот си гния в килиите, а ти нямаш време да наминеш при своя старец. Дори веднъж. Що за син си ти? Кой син се държи така?
— Да не си репетирал тази реч?
— Недей да ми се репчиш. Какво съм ти направил, а? Нищо. Но цял живот те няма. Аз съм твоят баща. Що за син си, да не потърсиш баща си цели четирийсет години?
— Нали съм твой син. Това е достатъчно обяснение.
Читать дальше