Томас Харис - Черна неделя

Сап мигна и Кабаков махна чорапа.

— Не съм бил с тях. Не знаех, че става дума за експлозив.

Кабаков повярва, че това приблизително е истината. Сап беше По-нисък от мъжа, описан от старшия помощник на „Летиша“.

— Но лодката ти е била.

— Да. Но не знам кой я е извел в открито море. Честна дума, не знам. Вижте, да не знам, е част от работата ми. Не съм искал да разбера.

— Как се свързаха с теб?

— През последната седмица на октомври ми се обади някакъв мъж. Нареди лодката да е готова на пристана през седмицата след осми ноември. Не се представи и аз не го питах за името му. — Сап направи гримаса от болка. — Искаше да знае някои неща за яхтата, малко подробности. Мощността на двигателите, оборудвана ли е със съвременна електроника.

— Със съвременна електроника?

— Да. Казах му, че… за Бога; махнете това нещо от ухото ми.

— Добре. Ще го усетиш и на другото, ако те хвана в лъжа. Значи мъжът, който се обади, беше виждал яхтата ти.

— Ох! — Сап завъртя глава настрани и обърна очи, сякаш искаше да види ухото си.

— Предполагам, че я беше виждал, поне така звучеше. Трябваше да ми плати хиляда долара капаро. Два дни по-късно пристигнаха по пощата в бара на Суини в Ашбъри Парк.

— Пазиш ли плика?

— Не, беше най-обикновен плик с пощенско клеймо от Ню Йорк.

— След това обади ли ти се?

— Да, около десети ноември. Поиска яхтата за вторник, дванайсети. Парите бяха оставени в бара на Суини още същата вечер.

— Колко?

— Две хиляди за лодката и шейсет и пет хиляди депозит. В брой.

— Как ги донесоха?

— Остави ги шофьор на такси в кошница за пикник. Отгоре им имаше храна. След няколко минути звънна телефонът. Беше пак онзи човек. Казах му къде ще бъде лодката.

— И не си го виждал да я взема или връща?

— Не.

Сап описа навеса за яхти на река Томс.

Кабаков носеше в раницата си снимката на Фазил и портрета на жената, запечатани в каучукова ръкавица. Извади ги. Сап поклати отрицателно глава и на двете.

— Ако още се съмняваш, че тогава съм излизал с лодката в морето, имам алиби. Бях на зъболекар в Ашбъри Парк. Пазя квитанцията от сметката.

— Не се и съмнявам — отсече Кабаков. — Откога притежаваш яхтата?

— От много време, от осем години.

— Имала ли е преди теб други собственици?

— Аз я построих.

— Как върна депозита?

— Сложих го в същата кошница и я оставих в багажника на колата си до един супермаркет. Мушнах ключа от багажника под килимчето на пода на колата. Някой прибра парите оттам.

Върху картата на крайбрежието на Ню Джърси, която Кабаков откри в хранилището на Сап, беше красиво начертан курсът до мястото на срещата, отбелязан бе часът и бяха нанесени засичанията на времето. Отстрани с молив бяха изписани радиозасечките на посоката.

Кабаков хвана картата за краищата и я сложи под фенера, така че Сап да може да я види.

— Ти ли си маркирал тази карта?

— Не. Ако знаех, че е тук, щях да я унищожа.

Кабаков взе от хранилището карта на крайбрежието при Флорида.

— Ти ли си чертал курса по тази?

— Да.

Сравни двете карти. Почеркът на Сап се различаваше от другия. Беше нанасял времето по стандартно източноамериканско време. Времето на срещата с „Летиша“, отбелязано на картата на Източното крайбрежие, беше 2115. Това озадачи Кабаков. Знаеше, че катерът на бреговата охрана беше засякъл лодката близо до кораба в 1700. Лодката вече е била там известно време, за да натовари експлозивите, тъй че срещата й с кораба вероятно е станала в 1615 или 1630. Но на картата беше отбелязана с пет часа по-късно. Защо? Времето на потеглянето от река Томс и засичанията му по време на пътуването също бяха отбелязани с пет часа закъснение. Нещо не се връзваше. Изведнъж се сети — човекът, когото търсеше Кабаков, не беше използвал стандартното източноамериканско, а средноевропейското време — времето Зулу, времето на летците !

— Колко летци познаваш? — заинтересува се Кабаков. — Професионални летци.

— Не се сещам да познавам някого — рече Сап.

— Постарай се да се сетиш.

— Май познавам един от Ямайка с разрешително за търговски полети. Но откак федералните агенти претършуваха самолета му, не е стъпвал в Щатите. Той е единственият професионален летец, когото познавам. Сигурен съм.

— Не познаваш летци, не знаеш кой е наел лодката… Много малко знаеш, Сап.

— Така е. Не се сещам за никакви летци. Вижте, можете да ме убиете, дори сигурно ще ме убиете, но въпреки това не знам нищо.

Кабаков заобмисля дали да не започне да изтезава Сап. Идеята го отвращаваше, но щеше да го направи, ако смяташе, че резултатите ще го оправдаят. Не. Сап не участваше в заговора. Заплашен със съдебно преследване, боящ се да ме го изкарат съучастник в тежко кръвопролитие, той щеше да се помъчи да сътрудничи. Щеше да се постарае да си припомни и най-малките подробности, които биха идентифицирали човека, наел лодката. По-добре да не го наранява сега.