Дик Франсис - Фаворит

Погледнах часовника си — единадесет часа.

Слязох как да е долу с подпухнали за сън очи.

— Ало?

— Господин Алън Йорк?

— Да.

— Изчакайте така, моля. — В слушалката се чуха няколко изщраквания. Прозях се.

— Господин Йорк? Имаме съобщение за вас от инспектор Лодж. Той иска да дойдете утре тук, в участъка на Мейдънхед, в четири часа следобед.

— Добре — съгласих се аз. Затворих, върнах се в леглото и потънах в дълбок сън.

Лодж ме очакваше. Той стана от стола си, ръкува се с мен и ми посочи да седна. Този път бюрото му беше разчистено — пред инспектора имаше само една спретната папка. На малка масичка в ъгъла зад мен седеше полицай с молив и стенографски бележник в ръка.

— Тук разполагам с някои показания — Лодж почука с пръст папката, — с които искам да ви запозная. После бих искал да ви задам няколко въпроса. — Той отвори папката и извади два закачени един за друг листа. — Това са показанията на господин Л. Дж. Дейс, отговорник за гонките на хиподрума в Мейдънхед. Той твърди, че винаги наемат девет помощници да стоят край препятствията, в случай че се наложи да поправят нещо по време на състезанието. Трима от тях били нови.

Лодж остави показанията му настрани и взе следващия документ.

— Това пък са показанията на Джордж Уоткинс — един от постоянните служители. Той твърди, че теглят жребий, за да определят кой при кое препятствие ще отиде. На някои от препятствията обикновено имало по двама. В петък както винаги теглили жребий, но в събота един от новите предложил сам да отиде на най-далечното препятствие. Никой не обичал да работи там според Уоткинс, тъй като им се налага да се разкарват повече в паузата между надбягванията, ако искат да заложат нещичко. Ето защо с удоволствие оставили непознатия да поеме препятствието и теглили жребий само за останалите.

— Разполагате ли с външно описание? — попитах аз.

— Вие самият сте го видели — каза Лодж.

— Всъщност почти не съм. Видях просто някакъв мъж, но не съм го разглеждал истински. На всяко препятствие има по един. Ако ги видя пак, няма да ги позная.

— Уоткинс смята, че би го разпознал, но не може да го опише. Бил съвсем обикновен на вид. Немного висок и немного нисък. На средна възраст. Носел кепе, стар сив костюм и широк шлифер.

— Всичките изглеждат така — мрачно потвърдих аз.

— Представил се с името Томас Кук — продължи Лодж. — Казал, че е останал без работа — имал някакъв ангажимент чак другата седмица — и искал да си запълни времето. Напълно приемливо обяснение и според Уоткинс нямало нищо странно у него. Само дето говорел с лондонски акцент.

Лодж остави документа и взе друг.

— Това са показанията на Джон Ръсел от екипа за бърза помощ в болницата „Свети Джон“. Казва, че стоял при първото препятствие и наблюдавал конете, които вземали завоя в другия край на хиподрума. Поради мъглата виждал добре само три от препятствията — това, до което се намирал, следващото по-нататък по правата и най-далечното, където паднал майор Дейвидсън. По-предишното препятствие — онова, което се е намирало право срещу него, на другия край на пистата — му се мержелеело само като някакво петно. Видял как майор Дейвидсън изниква от мъглата, след като го прескочил. И веднага след това го видял, че пада. Майорът не се изправил, въпреки че конят му станал на крака без ездача и избягал. Ръсел се запътил към мястото на произшествието, а когато вие сте го подминали, оглеждайки се назад, се затичал. Намерил пострадалия на земята.

— Видял ли е жицата? — попитах нетърпеливо аз.

— Не. Попитах го дали е забелязал нещо необичайно, но той не спомена за нея. Каза, че нямало нищо особено.

— Видял ли е работника да я навива, докато е тичал към него?

— Попитах го дали майор Дейвидсън или работникът са били в полезрението му, докато е тичал към тях. Ръсел отвърна, че поради острия завой и оградите ги е видял едва когато наближил. Доколкото разбрах, заобиколил е по пистата, вместо да тръгне напряко, тъй като тревата е висока и гъста и било доста мокро.

— Разбирам — отчаяно казах аз. — А какво е правел служителят, когато Ръсел е пристигнал?

— Стоял изправен до майор Дейвидсън и го гледал. Изглеждал уплашен. Това се сторило странно на Ръсел, защото въпреки падането нямало признаци за сериозни наранявания. Ръсел помахал с бялото флагче, колегата му от „Бърза помощ“ го видял и предал сигнала по-нататък и така той достигнал до екипа на линейката.

— А служителят? Какво направил след това?